Поражението на дерините

Овладявайки се със сила на волята, Дънкан пресече стаята, отиде до масата на Аларик, отвори кристалната стъкленица, която беше там, и си наля малка чашка от силното червено вино, което херцогът пазеше за подобни случаи. Пресуши чашата, наля си още и с чаша в ръка се приближи до покритото с кожи легло. Разкопча расото си до кръста, разхлаби яката си и раздвижи главата си, после се изтегна върху леглото с чашата вино в ръка. Удобното положение, напитката й мислите за случилото се, го накараха да се отпусне. Когато вратата с грифона се отвори и Аларик се появи, младият свещеник се чувстваше много по-добре. Почти не му се искаше да става и да говори.

— Добре ли си? — попита Морган, отиде до леглото и седна до братовчед си.

— Струва ми се, че ще оживея — отвърна Дънкан в просъница. — Преди малко не бях сигурен за това. Срещата наистина ме обърка.

Морган кимна.

— Познавам това чувство. Искаш ли да говорим?

Дънкан въздъхна дълбоко.

— Това беше той. Яздех по пътя, на три-четири мили оттук и тъкмо бях завил, когато той се появи, изправен по средата на пътя. Носеше сива монашеска одежда, държеше тояга в ръка, а лицето му беше почти същото, което сме виждали на портретите в старите молитвеници и исторически книги.

— Той разговаря ли с тебе?

— Да — отвърна възбудено Дънкан, — съвсем ясно, както сега разговаряме ние. Нещо повече, той ме познава. Обърна се към мене с името на майка ми — Дънкан от Коруин. Когато възразих и казах, че съм Маклейн, той ми отговори, че съм също и Коруин „по правото на майка ти“ — това бяха думите му.

— Продължавай — подкани го Морган и отиде да си налее чаша червено вино.

— Ами… след това той ми каза, че наближава времето, когато ще бъда/подложен на сериозни изпитания и ще трябва или да приема моите вълшебни сили и да започна да ги използвам открито, или пък да забравя за тях. Когато възразих и му казах, че като свещеник ми е забранено да използвам тези сили, той попита дали наистина съм свещеник. Знаеше за временното ми отстраняване и дори знаеше… какво си бяхме говорили ние двамата преди това. Помниш ли, когато ти казах, че отстраняването няма такова значение, защото колкото повече използвам способностите си на дерини, толкова по-малко значение има моя църковен обет? Аларик, никога не съм го споменавал на някой друг, знам, че и ти не си говорил другиму. По какъв начин той е узнал за това?

— Той е знаел за нашия разговор? — възкликна Морган и отново приседна от учудване.

— Почти дословно. Дори не ме подложи на разчитане на мислите. Какво да правя, Аларик?

— Не зная — промълви бавно Морган. — Не съм сигурен какво трябва да мисля. Той никога не е бил така разговорлив с мене — Морган потърка очи и се замисли. — Кажи ми, смяташ ли, че той е човек? Искам да кажа, смяташ ли, че той наистина е присъствал там? Или е било просто видение, измама на зрението?

— Той присъстваше наистина — отвърна веднага Дънкан. — Сложи ръка на юздите, за да не го връхлетя с коня — после се замисли. — Но пък когато вървеше, не оставяше следи. След като изчезна, светлината бе достатъчна, за да видя моите стъпки назад по пътя, откъдето бях пристигнал. Но негови следи нямаше.

Дънкан се приповдигна на лакът.

— Честно казано, наистина не зная, Аларик. Може би изобщо да не е бил там. Може би всичко съм си въобразил.

Морган поклати глава и се изправи.

— Не, ти си видял нещо. Засега дори не бих се опитал да отгатвам какво, но смятам, че нещо е имало — той се загледа в краката си за миг, после вдигна глава. — Защо да не оставим всичко за утре? Ако искаш, остани тук. Мисля, че ти е удобно.

— Дори и да искам, не мога да се помръдна — усмихна се Дънкан. — До утре.

Той проследи как Морган излиза през вратата с грифона, после се протегна към пода до леглото и остави чашата за вино.

Наистина бе видял някого на пътя към замъка Кулди. Отново и отново се питаше кой ли ще да е бил той.

И какво ли е искал?

Глава пета

„Коя е тая, що блести като зора,хубава като месечина, светла като слънце,страшна като войнство със знамена?“Песен на песните 6:10

Камбаните на катедралата в Корът пробиха за молитвата в шест, а Морган задържа прозявката си и се размърда в стола, опитвайки се да не изглежда отегчен, макар че всичко му бе омръзнало. Преглеждаше записите от съдебните дела, които бе решил предния, ден. Лорд Робърт се трудеше усърдно над един свитък със сметки от другата страна на масата.

Лорд Робърт винаги се труди с усърдие, помисли си Морган. Сигурно това бе добре, защото все някой трябваше да се оправя с тези проклетии. Изглежда, че нищо не можеше да отвлече Робърт от мисията да изчита задълбочено обърканите записи в продължение на часове, дори ако до ушите му нещо гърмеше и трещеше. Разбира се, това беше негово задължение.