Поражението на дерините

— Разбирам — Келсън кимна намръщено. — Какво искаш да направя?

Дънкан се замисли за миг, погледна внимателно към Нигел, а после и към Келсън.

— Изпратете ме при Аларик, сър. Той така или иначе трябва да бъде уведомен за заплахата от отстраняване от църквата. А при него ще съм в безопасност от Кориган. Може дори да успея да накарам епископ Толивър да отложи изпълнението на отстраняването.

— Ще ти дам десетина от най-добрите си бойци — съгласи се Келсън. — Трябва ли ти още нещо?

Дънкан поклати глава, опитвайки се да състави план за действие.

— Хю, ти каза, че Горони е тръгнал по море. Това прави три дена пътуване с кораб или по-малко, ако има попътен вятър и те опънат всички платна. Нигел, какви са пътищата оттук до Аларик по това време?

— Ужасни. Но ти ще успееш да изпревариш Горони, ако сменяш конете по пътя. Освен това на юг времето става малко по-хубаво.

Дънкан прокара уморена ръка по късата си кестенява коса и кимна.

— Добре, ще трябва да опитам. Поне ще съм извън властта на Кориган, след като пресека границата на Коруин. В миналото епископ Толивър ми беше нещо като приятел. Не вярвам да ме арестува само заради думите на Горони. Освен това, да се надяваме, че Горони не знае за призовката на Кориган, дори и да стигне преди мене.

— Всичко е договорено, тогава — изправи се Келсън и кимна към Хю. — Отче, благодаря ти за верността. Тя няма да остане невъзнаградена. Но безопасно ли ще е да се върнеш в двореца на архиепископа, след като ни разказа тези неща? Ако желаеш, мога да ти предложа своята протекция. Или пък можеш да отидеш с отец Дънкан.

Хю се усмихна.

— Благодаря ви за загрижеността, господарю, но вярвам, че ще съм ви най-полезен, ако се върна към своите задължения. Все още не са забелязали отсъствието ми, а пък по-късно може би ще успея да ви кажа още нещо.

— Много добре — съгласи се Келсън. — Желая ти късмет, отче.

— Благодаря ви, господарю — отвърна Хю с поклон. — А ти, Дънкан — и той спря, хвана ръката на Дънкан и го погледна в очите, — бъди внимателен, приятелю. Не зная какво си направил и не искам да зная, но молитвите ми ще са с теб.

Дънкан докосна рамото му в знак на приятелство и кимна, след това Хю излезе. Веднага след като вратата се затвори зад него, Дънкан вдигна пергамента и започна да го сгъва наново. Острото шумолене изпълни притихналата стая. Вече имаше план и бе овладял гнева и изненадата си. Той наблюдаваше Келсън, докато мушкаше писмото във виолетовия си пояс. Момчето се бе изправило до стола и гледаше с невиждащи очи към вратата, очевидно забравило, че в стаята има още хора. Нигел продължаваше да седи до масата срещу Дънкан, но и той се бе оттеглил в своите духовни мисли.

Дънкан взе бокала, изпи виното, после забеляза огънатия край и осъзна, че той го е изкривил. Внимателно сложи бокала на масата и погледна към Келсън.

— Смятам да взема писмото на Хю с мен, ако не възразявате, господарю. Аларик ще иска да го види.

— Разбира се — отвърна Келсън, откъсвайки се от мислите си. — Чичо, ще се погрижиш ли за охраната? Кажи на Ричард, че и той трябва да замине. Отец Дънкан ще има нужда от верни бойци.

— Разбира се, Келсън.

Нигел се надигна незабелязано и се запъти към вратата, потупвайки Дънкан по рамото, когато мина край него. После вратата се затвори и в стаята останаха само двамата. Келсън стоеше пред камината с лакти върху полицата, подпираше глава с ръце, втренчил поглед в пламъците.

Дънкан сложи ръце зад гърба си и се загледа неуверено в пода. Имаше неща, за които бяха разговаряли само той, Келсън и Аларик, а сега чувстваше, че нещо подобно вълнуваше младият крал. Отначало мислеше, че Келсън приема събитията от тази вечер прекалено спокойно, но не смееше да се бави повече, преди да се отправи на път. Кориган би могъл да реши да връчи призовката още тази нощ. А колкото повече се бавеше Дънкан, толкова по-далеч щеше да отиде Горони и съдбоносното писмо, което носеше.

Дънкан се изкашля тихичко и видя как плещите на Келсън трепнаха при този звук.

— Келсън — каза той тихичко. — Трябва да тръгвам.

— Зная.

— Имаш ли някакво послание, което да предам на Аларик?

— Не — гласът на момчето бе пресипнал и напрегнат. — Просто му кажи… кажи му…

Той се обърна към Дънкан с бледо, отчаяно лице. Дънкан се приближи разтревожен, хвана го за рамената и се взря в широко отворените му изплашени очи. Момчето стоеше вдървено и изправено, с юмруци, стиснати от страх, а не от решителност. Сивите му очи блестяха от неволни сълзи — очи не на храбър млад крал, победил злото, за да запази трона си, а на дете, заставено твърде рано и за твърде дълго да действа като възрастен човек в един объркан свят. Дънкан почувства моментално всичко това и го погледна със състрадание. Въпреки зрелостта си, младият крал бе все още едно четиринадесетгодишно момче, а сега дори и едно изплашено момче.

— Келсън?

— Моля те бъди внимателен, отче — прошепна момчето с разтреперан глас, готово да се разплаче.