Поражението на дерините

Нигел, който управляваше столицата в отсъствието на младия си племенник, бе разтревожен от думите на Дънкан за поражението в Дхаса. Мнението му беше, че единственото правилно решение е да отидат при Келсън и да му съобщят новините, колкото може по-бързо. След като съобщението за събитията в „Св. Торин“ стигнеше до Келсън, вероятно под формата на официално решение за отлъчване от Курията на Дхаса, младият крал би рискувал много, дори ако само приемеше двамата забягнали дерини. В същото време Нигел щеше да ускори набирането на войски за предстоящата кампания и да подготви армията за поход. Ако кризата на югоизток продължаваше да се влошава, тези войски може би щяха да са необходими за потушаване на вътрешните безпорядъци. Гуинид може би беше на прага на гражданска война.

Затова Морган и Дънкан продължиха пътуването си към Кулди, без да предполагат какво друго ги очаква в този град, освен присъствието на разтревожения крал. Те спряха конете си пред главните порти в тъмнината на хладната ранна утрин, примигвайки от светлината на факлите върху крепостните стени. Един от пазачите на портите открехна шпионката и ги погледна подозрително. След тридневната езда двамата пътници, застанали пред портите, съвсем не приличаха на хора, които човек може да пусне в града през ранните часове преди разсъмване.

— Кои сте вие, че искате да ви пуснем в град Кулди преди изгрев-слънце? Кажете си имената или се подчинете на решението на града.

— Херцог Аларик Морган и Дънкан Маклейн идват при краля — промълви Дънкан с тих глас. — Отворете бързо, моля ви, защото бързаме.

Пазачът на портите се посъветва шепнешком с някакъв началник, когото Дънкан не можа да види, после се взря отново в пътниците и кимна.

— Отстъпете назад, милорди. Капитанът ни пристига.

Морган и Дънкан изтеглиха конете си с няколко метра и се прегънаха в седлата. Морган вдигна глава към крепостната стена и забеляза нечия набита на копие глава с бяла коса, поставена над самата врата. Той се намръщи и докосна лакътя на Дънкан, насочвайки вниманието му към зловещата гледка с кимване. Дънкан също се загледа нагоре.

— Мислех, че този вид екзекуция е само за предатели — каза Морган и внимателно се вгледа в главата. — Не е поставена отдавна. Сигурно се е случило преди не повече от ден-два.

Дънкан се намръщи и вдигна рамене.

— Не мога да позная кой е. Изглежда доста млад въпреки бялата коса. Какво ли е направил?

Чу се скърцане на повдигани греди зад портата, после стържене на железни панти и звън на вериги. След това се отвори страничната врата в дясната част на огромните главни порти, през която едва можеше да мине човек на кон. Морган погледна въпросително към Дънкан, защото доколкото си спомняше нямаше практика посетителите да влизат през страничната врата. Наистина, никога не се бе опитвал да влиза в града преди изгрев-слънце. Зад вратата обаче нямаше нищо опасно. Магическите му сили му бяха помогнали да проникне мислено вътре, без да забележат някакво предателство или засада. Дънкан насочи коня си към вратата и после към малкия двор зад нея, а Морган го последва. Там двама градски пазачи в тъмни дрехи, с факли в ръцете, тъкмо се качваха на страхливите си коне, едва удържайки ги пред Морган и Дънкан. Капитанът на стражите, украсен със знака на елитния корпус на Келсън, се протегна и пое юздите на коня на Морган.

— Добре дошли в Кулди, ваша светлост и монсиньор Маклейн — каза той и се поклони леко, без да сваля поглед от коня на Морган, който пристъпваше на място и капитанът трябваше да се отстрани, за да не го стъпче конят. — Тези хора ще ви придружат до главната сграда.

Капитанът пусна коня на Морган и отстъпи крачка назад, давайки знак на пазачите да тръгват, а Морган се намръщи отново. В малкия двор бе тъмно, защото районът се осветяваше само от слабата светлина на факлите, но му се стори, че на ръката на капитана, малко по-горе от лакътя, имаше черна траурна лента. Беше много странно, че някой от домакинството на Келсън беше в траур. Кой ли се бе поминал?

Конната охрана потегли с вдигнати нагоре факли, а Морган и Дънкан подкараха уморените си коне след тях. В този час улиците на Кулди бяха празни. Тропотът на копитата отекваше по паважа на кривите улички. Най-сетне пристигнаха до главния вход на сградата и бяха пуснати веднага, след като охраната видя придружителите им. Морган и Дънкан погледнаха нагоре към кралските апартаменти — кралят винаги се настаняваше в тези стаи при посещенията си в Кулди — и се учудиха, че прозорците светеха, а до сутринта имаше поне още час.

Това наистина бе странно. Какво ли можеше да вдигне младия крал така рано? Морган и Дънкан знаеха, че момчето обичаше да спи до късно и никога не би се събудило по това време, ако нямаше причина, която срочно изискваше неговото присъствие. Какво ли се беше случило?