Принц с часовников механизъм

принадлежности за черна магия? Как смятахте да действате?

— Бялата книга — задъхвайки се, отвърна Джесамин — Взех я от

заключения сандък в библиотеката. Скрих я в стаята ти докато те

нямаше.

— Къде я скри?

— Под една дъска на пода, недалеч от камината — зениците на

Джесамин се разшириха. — Шарлот… моля те…

Но Шарлот бе неумолима.

— Къде е Мортмейн? Казвал ли е на Нат какво смята да прави с

Пиксиса и за какво са му автоматоните?

— Аз… — Джесамин се задъха, потрепервайки. Лицето й бе станало

тъмночервено. — Не мога…

— Нат не би й казал — каза Теса. — Знае, че може да я хванем и

сигурно си е помислил, че ще се пречупи и ще разкрие всичко. Не би й

казал. Джесамин я погледна злобно.

— Той те мрази, знаеш го, нали — каза тя. — Казва, че винаги си го

гледала отвисоко, ти и леля ти, с нейния глупав провинциален морал, че

сте го съдели за всичко, което прави. Че непрекъснато сте го

наставлявали какво да прави и никога не сте го оставяли да се развива

свободно. Знаеш ли как те нарича? Той…

— Не ме е грижа — излъга Теса; гласът й потрепери. Независимо от

всичко, това, да чуе, че брат й я мрази, я нарани повече, отколкото бе

очаквала. — Каза ли какво съм? И откъде имам дарбата си?

— Каза, че баща ти е бил демон — устните на Джесамин се

изкривиха. — А майка ти — ловец на сенки.

Вратата внимателно се отвори, толкова внимателно, че ако Магнус

спеше, шумът да не го събуди.

Той вдигна поглед. Бе седнал в едно кресло, близо до огъня, тъй

като любимото му място на дивана бе заето от Уил. Уил, с окървавени

ръкави, бе потънал в дълбок сън под въздействие на лечението и

лекарствата. Ръката му бе превързана до лакътя, страните му горяха, бе

положил глава върху здравата си ръка. Зъбът, който бе извадил от

ръката си, лежеше върху масичката до него и блестеше като слонова

кост.

Вратата към гостната зад него бе отворена. И там, под сводестата й

рамка, бе застанала Камила.

Бе облечена с черно пътническо наметало, изпод което се

подаваше великолепна зелена рокля, която много отиваше на зелените й

очи. Косата й бе вдигната нагоре и закрепена със зелени изумрудени

гребени, и докато се оглеждаше, тя бавно сваляше белите си ръкавици от

шевро, преднамерено бавно, една по една, и после ги остави върху

масичката до вратата.

— Магнус — каза тя и гласът й, както винаги, прозвуча като

сребърни камбанки. — Липсвах ли ти?

Магнус се изправи в стола си. Светлината от камината хвърляше

отблясъци върху блестящата коса на Камила и гладката й кожа. Бе

невероятно красива.

— Не мога да повярвам, че си решила да ме ощастливиш с

присъствието си тази вечер.

Тя погледна спящия върху дивана Уил. Устните й се извиха нагоре.

— Всичко е ясно.

— Не ми изпрати съобщение. Всъщност не си ми изпращала

съобщения, откакто напусна Лондон.

— Обвиняваш ли ме, Магнус? — в гласа на Камила прозвуча

насмешка. Тя се плъзна зад дивана, наведе се и се взря в лицето на Уил.

— Уил Херондейл — каза тя. — Хубав е, нали? Той ли е новото ти

развлечение?

Вместо да отговори, Магнус скръсти дългите си крака.

— Къде беше?

Камила се наведе още по-напред: ако дишаше, дъхът й щеше да

раздвижи тъмната къдрава коса върху челото на Уил.

— Мога ли да го целуна?

— Не — отвърна Магнус. — Къде беше, Камила? Всяка нощ, докато

лежах на дивана ти и очаквах да чуя стъпките ти в коридора, се чудех

къде си. Можеше поне да ми кажеш.

Тя се изправи, завъртайки очи.

— О, чудесно. Бях в Париж, на проба при шивачката. Имах нужда от

малко почивка след драмите в Лондон.

Настъпи дълга тишина. След това Магнус каза:

— Лъжеш.

Очите й се разшириха.

— Защо трябва да говориш така?

— Защото това е истината. — Той извади смачкано писмо от джоба

си и го хвърли на пода между тях.

— Не можеш да проследиш вампир, но можеш да проследиш ратая

му. Взе Уокър със себе си. Така че не бе трудно да го проследя до Санкт

Петербург. Имам информатори там. Те ми съобщиха, че си била с

любовник и то човек.

Камила го погледна, на устата й заигра лека усмивка.

— И това те накара да ревнуваш ли?

— Това ли искаше?

— Ca m'est egal — отвърна Камила, минавайки на френски, който

използваше, когато наистина искаше да го вбеси. — Все ми е едно. Той

няма нищо общо с теб. Беше просто развлечение, докато бях в Русия,

нищо повече.

— А сега той е…

— Мъртъв. Така че изобщо не може да ти бъде съперник. Трябва да

ми позволиш да имам своите малки развлечения, Магнус.

— В противен случай?

— В противен случай мога да стана изключително неприятна.

— Това ли се случи — стана неприятна и уби любовника си? —

запита Магнус — Не изпита ли поне малко съжаление? Състрадание?

Любов? Или тези емоции не са ти познати?

— Аз обичам — възмутено отвърна Камила. — Ти и аз, Магнус,

които сме вечни, обичаме по начин, който е непредставим за смъртните,

с мрачен и постоянен пламък, за разлика от тяхната кратка, едва

припламваща, светлина. Какво толкова си се загрижил за тях? Верността

е човешко понятие, основаващо се на идеята, че сме тук за кратко. Не

можеш да изискваш от мен вечно да съм вярна.

— Колко глупаво от моя страна. Мислех си, че мога. Мислех си, че

поне мога да очаквам от теб да не ме лъжеш.