Принц с часовников механизъм

които носеше миналата нощ, само че бялата му риза бе изцапана с кръв и

фракът му бе прокъсан. На бузата му имаше рана, както и под лявото му

око.

— Уил… — каза тя.

— Не трябваше ли да тръгнеш с Джем?

— Да, тръгвам след малко — отвърна тя. — Но преди това искам да

ми обещаеш нещо.

Погледът му се отмести към огъня; тя виждаше танцуващите

пламъци, отразени в зениците му.

— Тогава казвай бързо какво е то. Имам да върша куп важни неща.

Възнамерявам да съм в лошо настроение целия следобед, в байроновска

меланхолия вечерта, а през нощта да се отдам на разгул.

— Е, тогава ще си в стихията си. Исках само да те помоля да не

казваш на никого за случилото се между нас на балкона.

— О, това бе ти — каза Уил, а изражението му бе такова, сякаш

току-що си бе спомнил изненадващ детайл.

— Моля те, спести ми това — иронично каза тя, уязвена от думите

му. — Бяхме под влиянието на магически прах. Случилото се не означава

нищо. Не те обвинявам, така че няма нужда да се държиш гадно. Осен

това съвсем не е необходимо някой друг да научава, така че, ако си

джентълмен…

— Само че аз не съм.

— Но си ловец на сенки — жлъчно каза тя. — А един ловец на

сенки, който се забърква с магьосници, няма бъдеще.

Очите му заблестяха гневно.

— О, ти си можела да бъдеш много заядлива, Тес.

— Обещай ми, че няма да кажеш на никого, дори и на Джем и ще те

оставя на мира.

— Имаш думата ми, в името на Ангела — каза той. — Не е нещо, с

което бих могъл да се гордея. Само дето не мога да разбера защо толкова

държиш да не те заподозрат в липса на добродетелност.

Лицето му пламтеше над нейното.

— Не е и нужно да разбираш — отвърна тя, след което се обърна и

излезе от стаята, оставайки го да гледа след нея объркано.

Софи крачеше забързано по „Пикадили“, главата й бе сведена, а

очите й гледаха към паважа под краката й. Бе свикнала със сподавения

шепот и погледите, вперени в белега й, когато излизаше на улицата; бе

усъвършенствала походка, при която лицето й оставаше скрито в

сянката на шапката й. Не се срамуваше от белега, но мразеше

съжалението в очите на тези, които го видеха.

Бе облякла една от старите рокли на Джесамин. Все още не бе

излязла от мода, защото Джесамин бе от тези момичета, които наричаха

роклите, обличани повече от три пъти "исторически" и или ги

изхвърляха, или ги преправяха. Тази бе от моаре на зелени и бели

райета, а върху шапката ся имаше восъчно бели цветя и зелени листа.

Всичко това, помисли си тя, й придаваше вид на момиче с добро

възпитание — като се изключеше това, че бе сама — още повече, че

загрубелите й от работа ръце бяха облечени в ръкавици от бяло шевро.

Видя Гидеон, преди той да я бе видял. Беше се облегнал върху един

фенер пред безистена на „Фортнъм и Мейсън". Сърцето й се преобърна,

когато погледна към него, толкова красив в тъмните си дрехи, гледащ

колко е часът в златен часовник, прикрепен с тънка верижка към джоба

на жилетката му. Тя се спря за момент, загледана в потока от хора,

забързано преминаващи покрай него, заслушана в грохота на

забързания живот наоколо, а Гидеон бе спокоен като скала насред

бушуваща река. Всички ловци на сенки имат нещо от това, помисли си тя,

този покой, тази мрачна аура на обособеност, която ги отделяше от

потока на мунданския живот.

После той погледна нагоре, видя я и й се усмихна по начин, който

промени цялото му лице.

— Госпожице Колинс — каза той, пристъпвайки напред, и тя също

пристъпи напред към него, чувствайки се като че ли навлиза в кръга на

неговата лична зона. Непрестанният шум на градското движение,

пешеходците и всичко друго сякаш изчезна и на улицата останаха само

тя и Гидеон, вперили очи един в друг.

— Господин Лайтууд — отвърна тя.

Лицето му едва забележимо се промени, но тя забеляза промяната.

Забеляза също така, че той държеше нещо в лявата си ръка, плетена

кошница за пикник. Погледна към нея, а след това към него.

— Една от забележителните кошници с лакомства на „Фортнъм и

Мейсън“ — каза той, изкривявайки устни в усмивка. — Сирене

„Стилтън", яйца от яребица и сладко от рози.

— Господин Лайтууд — каза тя отново, прекъсвайки го за свое

собствено учудване. Една слугиня никога не си позволяваше да прекъсва

джентълмен. — Много се колебаех… много се колебах, предполагам

добре разбирате това, дали изобщо да идвам. Най-накрая реших, че

трябва да дойда само за да ви кажа лично, че не мога да се виждам с вас.

Помислих си, че заслужавате поне това, но не съм напълно сигурна.

Той я погледна, загубил ума и дума, и в този момент видя не ловец

на сенки, а обикновено момче, момче като Томас или Сирил, стиснало

кошница за пикник и неспособно да скрие изненадата и болката, които

се бяха изписали на лицето му.

— Госпожице Колинс, ако има нещо, с което да съм ви обидил…

— Не мога да се срещам с вас. Това е всичко — каза Софи и се

обърна, смятайки бързо да се върне по пътя, по който 6е дошла. Ако

побързаше, щеше да успее да хване следващия омнибус за града…

— Госпожице Колинс, моля ви — бе Гидеон, застанал до нея. Не я бе

докоснал, но продължаваше да върви редом с нея, бе ужасно разстроен.

— Кажете ми какво съм направил.

Тя мълчаливо поклати глава. Изражението на лицето му й