Принц с часовников механизъм

желанието ви. Моля ви за един час от времето ви — умоляваха я очите

му. — Моля ви!

Софи почувства, въпреки желанието си, порив на симпатия към

това момче с неговите зелени като море по време на буря очи, което

изглеждаше толкова самотно.

— Е, добре — каза тя. — Ще дойда с вас в парка.

Каретата се носи и в нея е само Джем, помисли си Теса със свит

стомах, надявайки ръкавиците си и хвърляйки последен поглед към

огледалото в стаята си. Само две нощи преди това тази перспектива я бе

потопила в усещания, които не бяха нови или необичайни за нея;

притесняваше се за Уил и бе любопитна да види Уайтчапъл, а Уил

тактично се опитваше да я поразсее, докато пътуваха, говорейки й за

гръцкия, латинския и парабатайството.

А сега? Сега перспективата да се озове сама с него в малкото

затворено пространство, я накара да се почувства така, сякаш в стомаха й

бяха пуснали цяло ято пеперуди. Тя хвърли бърз поглед към бледото си

лице в огледалото, пощипна бузите си и прехапа устните си, за да им

придаде цвят и протегна ръка за шапката си върху закачалката до

тоалетката. Слагайки я върху кестенявата си коса, тя се улови, че си

мечтае да има златни къдрици като Джесамин, и си помисли — дали не

бих могла? Дали не би било възможно да промени само малка част от

себе си, да направи косата си блестяща, талията си по-тясна или устните

си по-пълни.

Отдръпна се от огледалото, поклащайки глава. Странно, че това не

й бе хрумвало досега. А сега дори самата идея й се струваше като

предателство по отношение на собственото й лице. Желанието да узнае

коя е отново пламна в нея; и ако собствените й чертите й не бяха тези, с

които се бе родила, как би обяснила тогава тази си потребност,

необходимостта да разбере собствената си природа? Не знаете ли, че

истинска Теса Грей не съществува? , бе й казал Мортмейн. Ако използва

дарбата си, за да направи очите си небесносини или миглите си тъмни,

нямаше ли с това да докаже, че той има право?

Тръсна глава, опитвайки се да прогони тези мисли, докато

излизаше от стаята и слизаше по стълбите. В двора, пред входа на

Института, чакаше черна карета, без никакъв герб, в която бяха

впрегнати два добре подбрани сиви коня. На капрата бе седнал

Мълчалив брат; не бе брат Eнох, а друг брат, когото тя не познаваше.

Върху лицето му нямаше толкова белези, колкото върху това на брат

Енох, или поне върху тази част от него, която можеше да се види под

качулката.

Тя заслиза надолу по стълбите, щом вратичката се отвори и Джем

излезе от каретата; беше студено и той бе облечен в леко сиво палто, на

фона на което косата и очите му изглеждаха по-сребристи от когато и да

било. Той погледна нагоре към сивото небе, натежало от облаци, с черно

по периферията, и каза:

— Да влизаме в каретата, докато не е заваляло.

Бе възможно най-обикновеното нещо, което можеше да каже, но

каквото и да бе казал, Теса щеше да загуби дар слово. Тя го последва

безмълвно и му разреши да й помогне да влезе в каретата. Когато я

последва и затвори вратата след себе си, тя видя, че той не носеше със

себе си бастуна си.

Каретата тръгна със силен тласък. Теса, сложила ръка върху

прозорчето, нададе вик:

— Вратите… вратите не са отворени! Каретата…

— Спокойно — Джем сложи ръка върху рамото й. Тя не можа да не

затаи дъх, когато каретата профуча през залостената желязна врата,

преминавайки през нея, сякаш бе въздух. После усети как от устата й се

изтръгва възклицание.

— Мълчаливите братя имат странни способности — каза Джем и

ръката му се отпусна надолу.

В този момент започна да вали и небето сякаш се отвори като

пробита грейка с гореща вода. Теса се взираше през завесите от сребро,

докато каретата преминаваше през минувачите, сякаш бяха призраци,

плъзгаше се в най-тесните процепи между сградите, минаваше през

вътрешни дворове и складове, намиращи се в тях, и накрая се озова на

крайбрежна улица, мокра и лъщяща от дъжда, а на хвърлей разстояние

от тях Темза влачеше сивите си води.

— О, мили боже — промълви Теса и дръпна завеските. — Кажи ми,

че няма да минем през водата.

Джем се засмя. Независимо че Теса бе почти в шок, този звук й бе

приятен.

— Бъди спокойна. Каретата на Мълчаливите братя се движи само

по земята, доколкото ми е известно, въпреки чудатия си ход. Възможно е

да ти призлее първия или втория път, но след това ще свикнеш.

— Мислиш ли? — погледна го тя право в очите. Това бе моментът.

Трябваше да го каже, преди приятелството им да е пострадало. Преди да

са се почувствали още по-неловко.

— Джем — каза тя.

— Какво има?

— Аз… искам да знаеш колко важно е за мен приятелството ти —

започна тя, запъвайки се. — И…

Върху лицето му се появи изражение на болка.

— Моля те, недей.

Тя сконфузено премигна.

— Какво имаш предвид?

— Всеки път, когато употребяваш тази дума — "приятелство" — тя

ме пронизва като нож — каза той. — Приятелството е прекрасно нещо,

Теса и аз не го омаловажавам, но се надявам, че бихме могли да бъдем

нещо повече от приятели. След онази нощ си помислих, че надеждите ми,

вероятно, не са били напразни. Но сега…

— Аз разруших всичко — прошепна тя. — Толкова съжалявам.