Принц с часовников механизъм

подсказваше, че може би бе сгрешила, идвайки тук. Бяха минали край

книжарница „Хачърс" и тя реши да се вмъкне вътре; може би той нямаше

да я последва вътре, на място, където биха могли да бъдат чути. Но той

все пак я последва.

— Знам защо е това — рязко каза той. — Заради Уил. Казал ви е,

нали?

— Фактът, че ми казвате това, ми дава основание да мисля, че има

нещо. — Госпожице Колинс, ще ви обясня. Само елате с мен, оттук.

Той се обърна и тя установи, че го следва колебливо. Намираха се

пред църквата „Сейнт Джеймс"; той я поведе край нея и след това надолу

по една тясна уличка, която съединяваше „Пикадили Стрийт“ с

„Джърмин Стрий". Тук бе по-тихо, въпреки че не бе съвсем пусто; някои

от пешеходците ги поглеждаха изненадано — момичето с белега и

красивото момче с бледото лице, внимателно оставящо кошницата в

краката си.

— Всичко е заради миналата нощ, нали — каза той. — Заради бала

в къщата на баща ми в Чезуик. Мисля, че видях Уил. Чудех се дали ще ви

каже.

— Значи признавате? Че сте били там, на това покварено,

непристойно…

— Непристойно? Мястото бе повече от непристойно — отвърна

Гидеон с повече страст, отколкото някога го бе виждала да влага. Зад тях

камбаната на църквата оповести часа; той сякаш не я чу. — Госпожице

Колинс, мога само да се закълна пред вас, че допреди миналата нощ

нямах и най-малка представа с каква долнопробна компания се е

забъркал баща ми. Бях в Испания последната половин година…

— И той не е бил такъв преди, така ли? — невярващо попита Софи.

— Не съвсем. Трудно е да се обясни — очите му гледаха встрани от

нея, сиво-зеленото в тях бе по-буреносно от всякога. — Баща ми винаги

се е отнасял с презрение към установените норми. Винаги е тълкувал

превратно Закона, дори и когато не го е нарушавал. Винаги ни е учил, че

това е начинът да се върви напред, че всички ловци на сенки го правят. И

ние — Гейбриъл и аз — които толкова рано сме загубили майка си, не

сме имали по-добър пример за подражание. Едва след като се върнах от

Мадрид започнах да разбирам до каква степен той… не е прав. Никой не

трябва да престъпва закона и да нарушава правилата, а към мен се

отнасяха така, все едно съм някакво чудовище, защото вярвах, че трябва

да е така, докато не промених начина си на поведение. Проучванията и

наблюденията ме карат да вярвам, че ми е било вменено да следвам

недостойни принципи на поведение и че това е било направено съвсем

съзнателно. Не преставам да мисля за Гейбриъл и как бих могъл да го

спася от осъзнаването на това или поне как да направя така, че то да не е

толкова шокиращо за него.

— Ами сестра ви, госпожица Лайтууд?

Гидеон поклати глава.

— Тя е предпазена от всичко това. Баща ми смята, че жените не

трябва да имат нищо общо с тъмната страна на Долната земя. Смята, че

аз съм този, който трябва да знае в какво се е забъркал, тъй като аз съм

първородният син, който да поеме наследството на Лайтууд. Очевидно е

имал това пред вид, когато ме взе със себе си миналата нощ, където,

предполагам, ме е видял Уил.

— Знаете, че той е бил там?

— Бях толкова отвратен от това, което видях, че в последна сметка

излязох навън в градината да подишам чист въздух. Бе започнало да ми

се повръща от вонята на демони. Когато излязох, го видях настървено да

преследва един син демон.

— Господин Херондейл ли?

Гидеон присви рамене.

— Нямам никаква представа какво е правил там; знам, че не е бил

поканен, но нямам представа как е могъл да научи за партито, освен ако

не е било свързано с преследването на демона. Не бях сигурен, докато не

видях израза на лицето ви, когато ме попитахте преди малко…

Гласът на Софи се извиси и стана остър:

— Казахте ли на баща си или на Гейбриъл? Те знаят ли? За

господин Херондейл?

Гидеон бавно поклати глава.

— Не съм им казвал нищо. Не мисля, че са очаквали Уил да бъде

там. Всички смятат, че ловците на сенки от Института са заети с

преследването на Мортмейн.

— И те са — бавно каза Софи и когато той я погледна неразбиращо,

добави:

— Механичните създания на партито на баща ви… от къде

мислите, че са се появили?

— Нямам представа, предполагам, че са били някакви демонски

играчки или нещо подобно…

— Появата им може да е свързана единствено с Мортмейн — каза

Софи. — Вие не сте виждали преди автоматоните му, но господин

Херондейл и госпожица Грей са ги виждали и бяха сигурни.

— Но какво общо може да има баща ми с Мортмейн?

Софи поклати глава.

— Не би трябвало да ми задавате въпроси, на които самият вие

нямате отговор, господин Лайтууд.

— Госпожице Колинс — косата му бе паднала напред върху очите

му; той я отметна назад с нетърпелив жест. — Госпожице Колинс, знам,

че каквото и да ми кажете, то ще бъде истина. Във всеки случай, от

всички хора, които съм срещал в Лондон, вие ми вдъхвате най-много

доверие, вярвам ви повече, отколкото на собственото си семейство.

— Това ми звучи доста странно, господин Лайтууд, тъй като ние се

познаваме твърде малко.

— Надявам се това да се промени. Най-малкото се надявам да се

разходите в парка с мен. Соф… госпожице Колинс. Кажете ми истината, за

която говорите. Ако все още не искате да се виждате с мен, аз ще уважа