Принц с часовников механизъм

разпозна по-ниския и дрезгав глас на Гидеон, който каза:

— Ще дойде ден на равносметка, Гейбриъл. Можеш да бъдеш

сигурен в това. Въпросът е на чия страна ще застанем тогава.

Гейбриъл отвърна, гласът му бе напрегнат:

— Ще застанем на страната на татко, разбира се. Как иначе?

Настъпи пауза. И после се чу:

— Ти не знаеш всичко за него, Гейбриъл. Не знаеш всичко, което е

извършил.

— Знам, че сме Лайтууд и че той ни е баща. Знам, че много се

надяваше да оглави Института, когато Гранвил Феърчайлд почина.

— Може би Консулът знае повече за него, отколкото ти. И повече за

Шарлот Брануел. Тя не е толкова глупава, колкото си мислиш.

— Така ли? — гласът на Гейбриъл прозвуча саркастично. — Да ни

остави да идваме тук и да обучаваме безценните й момичета, това не е

ли глупаво? Не допуска ли, че можем да шпионираме?

Софи и Теса са спогледаха с широко отворени очи.

— Съгласи се, защото Консулът я принуди. И освен това тук бяхме

посрещнати на входа, ескортирани до тази стая и ескортирани обратно

до входа. Госпожица Колинс и госпожица Грей не знаят нищо чак

толкова важно. С какво може да навреди нашето присъствие тук, можеш

ли да ми обясниш?

След това настъпи тишина, по време на която Теса почти чу как

Гейбриъл се нацупи. Накрая той каза:

— Ако презираш татко толкова много, защо всеки път се връщаш

от Испания?

Гидеон отвърна, а гласът му прозвуча раздразнено:

— Връщам се заради теб…

Софи и Теса се бяха облегнали на вратата и бяха залепили ухо до

нея. В този момент тя поддаде и се отвори. Двете бързо се отдръпнаха и

Теса се надяваше, че изражението на лицата им няма да ги издаде, че са

подслушвали.

Гейбриъл и Гидеон стояха в средата на стаята, облени от сноп

светлина, погледите им бяха вперени един в друг. Теса забеляза нещо,

което не бе забелязала досега: независимо че бе по-малкият от двамата.

Гейбриъл бе с няколко сантиметра по-висок от Гидеон. Но Гидеон бе по-

мускулест и по-широк в раменете. Той прокара ръка през пясъчнорусата

си коса, кимвайки към момичетата, когато те се появиха на вратата.

— Добър ден.

Гейбриъл Лайтууд прекоси стаята, за да ги посрещне. Той наистина

бе доста висок, помисли си Теса, извивайки шия, за да го погледне.

Самата тя бе висока и не й се случваше често да отмята глава назад, за да

погледне към някой мъж, а и Уил, и Джем бяха по-високи от нея.

— Доколкото виждам, за мое голямо съжаление госпожица Лавлис

отново отсъства — каза той, без да си прави труда да ги поздрави.

Лицето му бе спокойно, единственият признак за възбудата му допреди

секунда бе пулсът му, който биеше учестено точно под една руна за

храброст, изрисувана върху гърлото му.

— Тя все още има главоболие — отвърна Теса, влизайки в залата.

— Не знаем още колко ще продължи неразположението й.

— Докато не свърши обучението, предполагам — отвърна Гидеон

толкова хладно, че Теса се изненада, когато Софи се разсмя. Тя побърза

да си придаде сериозен вид, след като Гидеон й хвърли изненадан и едва

ли не благодарен поглед, сякаш бе свикнал обикновено хората да не се

смеят на шегите му.

Гейбриъл се пресегна с въздишка и извади две дълги тояги от

поставките им на стената. След това подаде едната на Теса.

— Днес — започна той — ще работим върху отбиването и

блокирането…

* * *

Както обикновено, и тази нощ Теса дълго лежа будна преди сънят

да я споходи. Напоследък често бе имала кошмари — най-често свързани

с Мортмейн, студените му сини очи и студеният му глас, който ритмично

повтаряше, че тя е създадена от него, че Тереза Грей не съществува.

Виждаше се изправена лице в лице с него, с човека, когото бяха

видели, и тя не знаеше какво точно иска той от нея. Да се ожени за нея?

Но защо? Да заяви правата си над способностите й? Но с каква цел?

Мисълта за студените му змийски очи, впити в нея, я караше да

потреперва; мисълта, че може би е имал нещо общо с раждането й, й бе

още по-непоносима. Не бе казала на никого, дори и на Джем, на Джем,

който така добре я разбираше, разбираше потребността й да разбере

каква е била

и страха й, че е някакво изчадие, страх, който я спохождаше

посред нощ, карайки я да се задъхва и да забива нокти в собствената си

кожа, сякаш се опитваше да я свлече и да открие дяволската кожа под

нея.

Точно в този момент чу някакво шумолене пред вратата и лекото

плъзване на нещо, което някой внимателно пъхна отдолу. Тя се измъкна

от леглото и се прокрадна към вратата.

Отвори я и видя празния коридор пред себе си, чу тихата музика от

цигулката на Джем, която се носеше из коридора. В краката й лежеше

малка зелена книжка. Тя я вдигна и се взря в думите, отпечатани със

злато върху гръбчето й: "Ватек“ от Уилям Бекфорд.

Затвори вратата зад себе си и се върна с книгата при леглото, после

седна в него и започна да я разглежда. Вероятно я бе оставил Уил. Не бе

възможно да е бил някой друг. Но защо! Защо е това странно мимолетно

благоразположение в тъмнината, разговорът за книги и студенината му

през останалото време?

Тя отвори книгата на заглавната страница. Уил бе надраскал

бележка за нея, не точно бележка, ако трябва да сме точни. Една поема.