Принц с часовников механизъм

следваха слугата на Старкуедър през претъпканото й преддверие.

Бързащи и напиращи от всички страни хора, които се блъскаха в нея,

миризма на пушек от изгорели въглища и на готвено, избледнели табели

на Северните железопътни линии, на Йоркширските линии и на линиите

на Северен Мидланд. Не след дълго вече бяха извън гарата, под

надвиснало като купол мрачно небе предвещаващо дъжд. Внушителен

хотел се извисяваше към сумрачното небе в единия край на гарата;

Готшъл бързо ги поведе натам, където недалеч от входа ги очакваше

черна карета с изрисувани върху вратата букви С, 3, К и К. След като

натовариха багажа и се качиха в нея, те потеглиха. Каретата се устреми

към „Танър Роу", за да се влее след това в потока на уличното движение.

Уил седеше смълчан, барабанейки с тънките си пръсти по коленете

си, обути в черни панталони, сините му очи бяха хладни и замислени.

Джем бе този, който говореше, навеждайки се през Теса, за да дръпне

завеските на каретата откъм нейната страна. Показваше й различни

интересни обекти — гробището, където бяха погребани жертвите на

епидемията от холера, и старите мрачни стени на града, извисяващи се

пред тях, назъбени в горната си част подобно на гравюрата върху

пръстена му. Улиците, по които минаваха, постепенно се стесняваха.

Както в Лондон, помисли си Теса, само че мащабът бе по-малък; дори и

магазините, край които минаваха — за месо, за платове — изглеждаха

по-малки. Минувачите — предимно мъже, бързащи, забили брадички в

яките си, за да се предпазят от лекия дъжд — не бяха толкова елегантно

облечени; изглеждаха провинциално като фермерите, които идваха по

някакъв повод в Манхатън, и можеха да бъдат разпознати по големите

им зачервени ръце и грубата загоряла кожа на лицата им.

Каретата излезе от тясната уличка и сви към голям площад; Теса си

пое дъх. Пред тях се извиси великолепна катедрала, готическите й кули

пронизваха сивото небе подобно на Свети Себастиан, прободен от

стрелите*. Масивна варовикова кула увенчаваше постройката и в

нишите по дължината на фасадата имаше скулптури, като всяка се

различаваше от останалите.

* Съгласно легендата, Себастиан е римски легионер, капитан на

стрелците, който приема християнството и започва да учи другите на

своята вяра. Затова император Диоклециан заповядва да го

екзекутират. На 20 януари 354 г. Себастиан е привързан към едно дърво и

неговите собствени стрелци го обсипват със смъртоносни стрели. —

Бел. Прев.

— Това ли е Институтът? Боже, толкова по-величествен е от

лондонския.

Уил се засмя.

— Понякога една църква може да е само църква, Тес.

— Това е Йорк Минстър — каза Джем. — Гордостта на града. Не

Институтът. Институтът се намира на „Гудрамгейт Стрийт". Думите му

намериха потвърждение, когато каретата остави зад гърба си

катедралата и зави по "Дийнгейт" и след това се заизкачва по тясната,

павирана „Гудрамгейт Стрийт", където се озоваха пред малка желязна

портичка, разположена между две облегнати една на друга сгради от

епохата на Тюдорите.

Когато застанаха от другата страна на портичката, Теса разбра

защо Уил се бе засмял. Това, което се бе изпречило пред тях, бе доста

добре изглеждаща църква, заградена със стени и с равно окосена трева,

но нямаща нищо общо с великолепието на Йорк Минстър. Когато

Готшъл се приближи, за да отвори вратата на каретата и да помогне на

Теса да слезе тя видя, че от подгизналата от дъжда трева тук-там се

подават надгробни камъни, сякаш някой бе възнамерявал да създаде на

това място гробище, но след това се бе отказал.

Сега небето бе станало почти черно, посребрено от полупрозрачни

на звездната светлина облаци. Зад гърба си долавяше приглушените

гласовете на Джем и Уил; пред нея бе отворената врата на църквата и тя

можеше да види потрепващата светлина на свещите. Изведнъж се усети

някак безплътна, сякаш бе призракът на Теса, който навестяваше това

странно място, толкова различно от живота, който й бе познат от Ню

Йорк. Тя потрепери, при това не само от студ.

Усети нечия ръка върху рамото си и едно топло дихание докосна

косата й. Позна кой е и без да се обръща.

— Да влизаме ли, любов моя? — прошепна нежно Джем в ухото й.

Можеше да долови смеха му, вибриращ в костите му, който се свързваше

така с нея. Тя почти се усмихна.

— Да, нека заедно хванем бика за рогата.

Тя провря ръка в ръката му. Заизкачваха се по стъпалата нагоре

към църквата; погледна назад и видя Уил, вперил поглед в тях и не

обръщащ внимание на Готшъл, който го потупваше по рамото и му

говореше нещо на ухото. Очите й срещнаха неговите, но тя бързо

отмести поглед; размяната на погледи с Уил можеше да е объркваща в

най-добрия случай или свързана с виене на свят в най-лошия.

Отвътре църквата изглеждаше тясна и тъмна, ако трябваше да се

прави някакво сравнение с лондонския Институт. Местата за сядане бяха