Принц с часовников механизъм

Стаята, в която бяха настанили Теса, бе студена, тъмна и дори

малко злокобна. Слабият огън, който гореше в камината, едва-едва бе

затоплил стаята. В едната страна на камината бе издълбана назъбена

мълния. Същият символ можеше да се види и върху бялата кана, пълна

със студена вода, която Теса бе използвала, за да измие ръцете си и

лицето си. Те бяха изсъхнали много бързо и тя бе започнала да се чуди

защо не можеше да си спомни за този символ в Кодекса. Сигурно

означаваше нещо важно. Институтът в Лондон бе декориран със

символи на Клейва — ангела, възнасящ се над езерото или четирите

преплетени букви СЗКК, означаващи Съвет, Завет, Клейв и Консул.

Навсякъде висяха тежки стари портрети — в спалнята й, в

коридора, на стълбището. След като се бе преоблякла и чула звънчето за

вечеря, Теса се бе запътила надолу по стълбището — огромно, резбовано

съоръжение от епохата на крал Яков, после бе спряла на площадката му

и се бе взряла в портрета на съвсем младо момиче с дълга светла коса,

облечено в старомодна детска рокля, а огромна панделка увенчаваше

малката й глава. Лицето й бе слабо, бледо и болнаво, но очите й бяха

светли — единственото светло нещо в това тъмно място, помислила си

бе Теса.

— Адел Старкуедър — бе се разнесъл глас зад гърба й, разчитайки

надписа върху рамката на портрета. — 1842.

Тя се бе обърнала и видяла Уил да стои с разкрачени крака, с ръце

зад гърба, взрян в портрета и смръщил вежди.

— Какво има? Гледаш я така, сякаш не я харесваш, а аз бих казала

обратното за себе си, по-скоро я харесвам. Вероятно е дъщеря на

Старкуедър. Не, внучка.

Уил бе поклатил глава, премествайки поглед от портрета към Теса.

— Няма никакво съмнение. Това място е декорирано като семейна

къща. Ясно е, че поколения Старкуедър са живели в Института в Йорк.

Видя ли мълниите?

Теса бе кимнала.

— Това е символът на семейство Старкуедър. Тук има повече неща,

свързани със Старкуедър, отколкото с Клейва. Не е добър стил да се

държиш така, сякаш си собственик на място като това. Никой няма право

да наследи, който и да е Институт. Ръководителят на Института се

определя от Консула. Самото място принадлежи на Клейва.

— Родителите на Шарлот са управлявали лондонския Институт

преди нея.

— И това са част от основанията старият Лайтууд да бълва змии и

гущери — бе отвърнал Уил. — Не е казано, че Институтите непременно

трябва да се управляват от едно семейство. И Консулът нямаше да даде

поста на Шарлот, ако не смяташе, че тя е най-подходящият човек. Пък и

става въпрос само за една генерация. Но това… — и той бе махнал с ръка

към портретите, към площадката на стълбището, странния самотен

Алойзиъс Старкуедър. — Не се учудвам, че старецът си мисли, че има

право да ни изхвърли оттук.

— Побесня, както би казала леля ми. Ще слизаме ли за вечеря?

В неочакван пристъп на изтънченост, Уил й бе предложил ръката

си. Теса не го бе поглеждала, преди да сложи ръката си върху неговата.

Облечен за вечеря, той бе толкова красив, че тя просто бе занемяла и

трябваше да призове цялото си самообладание, за да дойде отново на

себе си.

Джем вече бе дошъл преди тях в трапезарията и Теса се бе

настанила близо до него в очакване на домакина. Мястото му бе

определено, чинията му бе пълна с рагу, дори чашата му за вино бе

пълна с тъмно червено вино, но от самия него нямаше и следа. Уил

първи присви рамене и започна да се храни, но в следващия момент

сякаш вече съжаляваше, че го е направил.

— Какво е това? — извика той, нанизвайки на вилицата си някакъв

злощастен обект и доближавайки го към очите си. — Това… това… нещо?

— Пащърнак? — предположи Джем.

— Пащърнак от градината на Сатаната — каза Уил и ги погледна.

— За съжаление не видях куче, за да го нахраня с това.

— Не видях никакви домашни любимци — отбеляза Джем, който

обичаше животните, дори и непоносимия и сприхав Чърч.

— Може би всички са се изтровил и от пащърнака — каза Уил.

— О, боже — с досада изрече Теса, оставяйки вилицата си. — А бях

толкова гладна.

— Тук има хлебчета — каза Уил, посочвайки към едно покрито

панерче. — Само че искам да ви предупредя, че са твърди като камък.

Можете да ги използвате, за да убиете някоя хлебарка, която ви се

изпречи посред нощ.

Теса направи физиономия и отпи глътка вино. Бе кисело като оцет.

Уил остави вилицата си и поде бодро, в духа на книгата на Едуард

Лиър* „Книга на безсмислиците“.

* Едуард Лиър (1812-1886) — английски писател и илюстратор,

известен със своите литературни безсмислици в поезия и проза и по-

специално със своите лимерици — форма на поезия, популяризирана от

него. — Бел. прев.

Едно момиче от Ню Йорк,

разбрало, че е гладно, в Йорк.

Но хлябът като камънак

със форма бил на пащърнак.

— Не можеш да римуваш „Йорк" с "Йорк" — прекъсна го Теса. —

Това е измама.

— Не можеш, права е — каза Джем, а деликатните му пръсти си