Принц с часовников механизъм

— И така до самата ни смърт — каза Уил, все така вперил поглед

към местността, която бързо преминаваше пред погледа му.

— Няма да е необходимо Уил да измисля нова религия, за да се

отърве от мен — каза Джем. — Скоро ще бъде свободен.

Уил го погледна остро, но Теса бе тази, която наруши мълчанието.

— Не говори така — смъмри го тя. — Все още съществува

вероятност да бъде открито лечение. Не виждам причина да се губи

надежда. — Тя почти се смали под погледа, който Уил й отправи — син,

пламтящ и гневен.

Джем сякаш не го забеляза, когато отговори, спокойно и прямо:

— Не съм загубил надежда — каза той. — Само че надеждите ми са

различни от твоите, Теса Грей.

Оттогава бяха минали часове. Часове, през които Теса дремеше,

облегнала глава върху ръката си, а монотонният звук на колелата на

влака, лъкатушещи по своя път унасяха още повече. Най-после се събуди,

когато Джем нежно раздруса рамото й. Влакът изсвири пуфтейки и

кондукторът извика името на гарата — Йорк. Слязоха на перона сред

бъркотията от чанти, шапки и носачи. Навалицата бе почти толкова

голяма, както и на Кингс Крос, а гарата имаше далеч по-впечатляващ

покрив от стъкло и метал, извит във формата на дъга, през който се

мержелееше сиво-черното небе.

Докъдето поглед стигаше, се простираха перони; Теса Джем и Уил

стояха на най-близкия до сградата на централния корпус, върху която

огромни позлатени часовници показваха шест. Намираха се много по на

север и небето бе започнало да потъмнява.

Точно когато застанаха под единия от часовниците, някакъв човек

пристъпи към тях. Теса бе малко изненадана от внезапната му поява. Бе

облечен с тежък плащ, на главата си носеше черна непромокаема шапка,

а обувките му бяха като на стар моряк. Имаше бяла и дълга брада, а

очите му бяха увенчани с дебели бели вежди. Той протегна ръка и я

сложи върху рамото на Уил.

— Нефилиме? — каза той, гласът му бе дрезгав и в говора му се

долавяше силен акцент. — Ти ли си това?

— Боже, господи — извика Уил и с театрален жест сложи ръка

върху сърцето си. — „Това е старият моряк, той спря един от трима."*

* "Поема за стария моряк" от Уилям Колридж, превод Манол Пейков

— Бел. Прев.

— Тук съм по поръчение на Алойзиъс Старкуедър. Вие ли сте тез

младежи, за коит' ме прати? Немам намерение да стърча тук цела нощ.

— Важна среща с албатрос*? — отвърна Уил. — Не ни карай да те

задържаме.

* Непреводима игра на думи — птицата албатрос е герой от

поемата на Колридж, същевременно албатрос на английски означава и

хронично болен пациент. — Бел. Прев.

— Това, което иска да каже моят луд приятел — каза Джем, — е, че

наистина сме ловци на сенки от лондонския Институт. Изпраща ни

Шарлот Брануел. А вие сте…?

— Готшъл — дрезгаво отвърна мъжът. — Семейството ми е на

служба при ловците на сенки от близо три века. Но не съм виждал дос'га

по-очарователно мумичи от туй тук — добави той и обърна очи към

Теса. — Толкоз е очарователна, ник'га не съм виждал нещу пудобно.

— Тя е мунданка, която иска да се извиси — отвърна бързо Джем.

— И скоро ще стане моя жена — той хвана покровителствено ръката на

Теса и я обърна така, че Готшъл да види пръстена върху пръста й. —

Съветът сметна, че ще е полезно за нея да види още един Институт,

различен от лондонския.

— Знае ли за това господин Старкуедър? — попита Готшъл, а

черните му очи горяха изпод периферията на шапката му.

— Не знам какво му е казала госпожа Брануел — отвърна Джем.

— Надявам се да му е казала — каза старият слуга, повдигайки

вежди. — Щот ако въубще има чувек нъ светъ, койт’ да мрази

изненадите, то това е Алойзиъс Старкуедър. На път съм да станъ просяк.

Моля за извинение, госпожице.

Теса се засмя и се поклони, но стомахът й се преобърна. Тя

погледна към Джем, а след това и към Уил, но и двамата изглеждаха

напълно спокойни и се усмихваха. По всяка вероятност бяха свикнали на

тези хитрини, помисли си тя, а тя не бе. Бе играла роли и преди, но не бе

играла самата себе си, не и надявайки собственото си лице, а не това на

някой друг. По някаква причина мисълта да излъже, без наличието на

фалшива самоличност, зад която да се скрие, я ужасяваше. Надяваше се

само, че Готшъл преувеличава, само че нещо — блясъкът в очите му,

когато я погледна — й подсказваше, че това едва ли е така.

5

Сенки от миналото

Зли духове от край далечен

нахлуха в кралския чертог.

Там ден не ще изгрее вече,

потъна всичко в мрак дълбок.

Сега историята славна

на замъка от як гранит

забравен разказ е отдавна

с праха на времето покрит.*

Едгар Алън По, „Омагьосаният дворец”

* Превод Георги Михайлов, Николай Попов.

Теса почти не успя да разгледа вътрешността на гарата, докато