Принц с часовников механизъм

— Докато не изгубиха две от трите си деца и Едмънд Херондейл не

проигра всичко, което имаха — отвърна Фел. — Надявам се да не кажете

това на младия Уил.

Теса и Джем се спогледаха. Сестра ми е мъртва, бе казал Уил.

— Имали са три деца, нали? — каза тя. — Уил е имал две сестри.

— Теса, моля те — притеснено я погледна Шарлот. — Рейгнър…

Наех те не за да нарушавам личното пространство на семейство

Херондейл или това на Уил. Направих го, защото бях обещала на Уил, че

ще му кажа, ако семейството му бъде сполетяно от нещастие.

Теса си помисли за Уил — за дванайсетгодишния Уил, хванал

ръката на Шарлот и молещ тя да му каже, ако някой от семейството му

умре. Защо е избягал? , за стотен път си помисли тя. Защо им е обърнал

гръб? Беше си мислела, че не го е грижа, но не бе така. Все още страдаше

за тях. Сърцето й продължаваше да се свива при мисълта за Уил, който

викаше сестра си. Ако обичаше Сесили, както тя бе обичала Нат някога…

Мортмейн бе причинил нещо лошо на семейството му, помисли си

тя. Както и на нейното. Това ги свързваше по особен начин, нея и Уил.

Независимо дали той знаеше за това или не.

— Каквото и да е планирал Мортмейн — се чу да казва, — планирал

го е отдавна. Преди да съм била родена, когато е изнудил или заставил

родителите ми да ме "направят". А сега знаем, че преди години е оплел в

мрежите си семейството на Уил и ги е настанил в имението Рейвънскар.

Страхувам се, че за него сме нещо като шахматни фигури, които той

мести, знаейки изхода на играта.

— Това е, което жадува да си мислим, Теса — каза Джем. — Но той е

само човек. И всяко откритие, което направим за него, го прави по-

уязвим. Ако не бяхме заплаха за него, нямаше да изпрати автоматоните,

за да ни сплашат.

— Знае много добре къде бихме могли да сме.

— Няма нищо по-опасно от човек, решен да си отмъсти — каза

Рейгнър. — Човек, който е живял с тази мисъл почти шест десетилетия,

който я е отгледал от малко отровно семенце до голямо хищно растение.

Такъв човек ще стигне до края, освен ако вие не го довършите преди

това. — Да го довършим тогава — рече Джем. Това прозвуча като

заплаха, нещо, което Теса никога не го бе чувала да изрича.

Тя погледна надолу към ръцете си. Бяха много по-бледи, отколкото

когато живееше в Ню Йорк, но бяха нейните ръце, ръцете, които толкова

добре познаваше; показалецът бе малко по-дълъг от средния пръст, с

ясно изразени бели полумесеци на ноктите. Мога да ги променя, помисли

си тя. Мога да се превърна във всичко, във всекиго. Никога досега не се бе

чувствала толкова неопределена и неустановена, толкова объркана.

— И освен това, Рейгнър — твърдо каза Шарлот, — искам да знам

защо семейство Херондейл живее в тази къща; къща, която принадлежи

на Мортмейн. Искам също така да се увериш, че са живи. И да го

направиш без Бенедикт Лайтууд или останалите от Клейва да разберат

за това.

— Разбирам. Искаш да проуча, без да привличам излишно

внимание, докато разпитвам из района за Мортмейн. Ако ги е настанил

там, едва ли го е направил без умисъл.

— Да — отрони Шарлот.

Рейгнър размаха вилицата си.

— Ще струва скъпо.

— Ще платя — отвърна Шарлот.

— Тогава съм готов да изтърпя овцете — ухили се Фел.

Останалата част от обяда премина в измъчен разговор, по време на

който Джесамин съсипваше храната си с кисело изражение, без да изяде

почти нищо, Джем бе необичайно тих, Хенри си мърмореше под нос

някакви уравнения, а Шарлот и Фел планираха как да защитят

семейството на Уил. Въпреки че Теса одобряваше идеята, нещо в

магьосника я притесняваше. Не бе изпитвала това по отношение на

Магнус, така че се зарадва, когато обядът свърши и тя можа да се

усамоти в стаята си с екземпляр на „Уилдфел Хол"*.

* "Уилдфел Хол" — вторият роман на Ан Бронте (1820-1849),

излязъл през г. — Бел. Прев.

Това не бе любимата й книга на сестрите Бронте — най-много

харесваше „ Джейн Еър”, след това „ Брулени хълмове", а " Уилдфел Хол

" бе

едва на трето място. Но бе чела първите две толкова много пъти, че

нищо в тях не можеше да я изненада, познаваше толкова добре отделни

пасажи, че те й се струваха като стари приятели. Това, което й се четеше

бе " Повест за два града", но Уил толкова често й бе цитирал Сидни

Картън, че се страхуваше, че ако я отвори, ще започне да си мисли за него

и това ще я изнерви допълнително. Още повече, че той никога не

цитираше Дарней, а само Сидни, пиян, съсипан и разпътен. Сидни,

умиращ от любов.

Вече се бе стъмнило и вятърът блъскаше в стъклата на

прозорците, довявайки леки пръски дъжд, когато някой почука на

вратата. Беше Софи, която носеше писмо върху сребърен поднос.

— Писмо за вас, госпожице.

Теса изненадано остави книгата.

— Писмо за мен?

Софи кимна и се приближи, протягайки подноса към нея.

— Да, но не пише от кого е. Госпожица Лавлис се опита да го

грабне, но успях да го опазя от нея. Толкова обича да си пъха носа,

където не й е работа.