Принц с часовников механизъм

а знаеш колко мразя да плача… и Скъпи Нат, толкова ми липсваш днес,

мислех си, че ще умра. Щом теб те няма, значи на земята няма някого,

когото да го е грижа жива ли съм или не. Чувствам как се стопявам, как

изчезвам в нищото, защото щом никого на света не го е грижа за теб,

съществуваш ли тогава изобщо?

Това бяха писмата, които бе писала на брат си от Къщата на мрака,

не се бе надявала, че Нат ще ги прочете, не се бе надявала, че някой

изобщо ще ги прочете. Бяха по-скоро дневник, отколкото писма,

единственото място, където би могла да излее ужаса, болката и страха

си. Знаеше, че са били намерени, знаеше, че Шарлот ги е чела, но какво,

за бога, търсеха в стаята на Уил, скрити между страниците на книгата?

— Теса — обади се Джем. Тя бързо се обърна, пъхайки писмата в

джоба на палтото си. Джем бе застанал до писалището, в ръката си

държеше сребърен кинжал.

— В името на Ангела, това място е пълен боклучарник, не мислех,

че ще го открия. — И той завъртя кинжала в ръцете си. — Уил не донесе

много неща, когато дойде тук, това е едно от тях. Кинжалът, който баща

му му е дал. Върху острието е изобразена чапла* — знакът на семейство

Херондейл. Кинжалът е толкова силно свързан с Уил, че с негова помощ

ще можем да го проследим.

* Herond (англ.) — чапла. — Бел. Прев.

Независимо от окуражителните думи той бе сбърчил вежди.

— Нещо не е наред ли? — попита Теса и се приближи до него.

— Намерих още нещо — каза той. — Уил бе този, който винаги

купуваше лекарствата ми. Знаеше, че мразя да се занимавам с това,

виждайки с каква охота долноземците ми ги продават и вземат парите…

— гърдите му бързо се вдигаха и спускаха, сякаш когато говореше за тях,

се изморяваше. — Давах му парите и край, той отиваше. Намерих една

разписка за последната покупка. По всичко изглежда, че наркотикът…

лекарството, не е струвало толкова, колкото си мислех.

— Смяташ, че Уил те е мамил? — изненада се тя. Уил може и да бе

ужасен и груб, помисли си тя, но винаги бе смятала, че грубостта му има

по-изтънчен вид, отколкото това. Че не е толкова дребнава. А и да

причини това на Джем, на всички.

— Точно обратното. Наркотикът струва много повече, отколкото

ми каза. Трябвало е по някакъв начин да покрива разликата. — Все още

мръщейки се, той пусна кинжала в колана си. — Познавам го по-добре от

всеки друг на света — каза той сухо, сякаш нищо не се е случило. — А

сега откривам, че има тайни, за които не съм подозирал.

Теса си помисли за писмата, скрити в книгата на Дикенс и какво

щеше да каже на Уил, когато отново го видеше.

— Е, това едва ли е чак толкова голяма тайна. А и Уил би направил

всичко за теб.

— Не мисля, че трябва да отиваме толкова далеч с обобщенията —

в гласа на Джем се долавяха саркастични нотки.

— Разбира се, че би направил всичко — каза Теса. — Както и всеки

друг. Ти си толкова мил и добър…

Тя спря на средата на изречението, но Джем вече я бе погледнал с

широко отворени очи. Изглеждаше изненадан, сякаш не бе свикнал да го

хвалят, но това едва ли бе така, смутено си помисли Теса. Сигурно

всички, които го познаваха, знаеха какви щастливци са. Усети отново

топлина върху лицето си и се наруга: „Какво по дяволите ставаше?"

Някой тихо почука на прозореца; Джем се поколеба за секунда, а

след това се обърна.

— Това трябва да е Сирил — каза той и в гласа му се усещаше

някакво недоизказано чувство. — Аз… аз ще го помоля да докара

каретата тук. По-добре ще е да тръгваме.

Теса кимна, без да отрони дума, и го последва.

Когато двамата излязоха в двора на Института, вятърът все още

духаше на пориви, размитайки сухите листа в кръгове подобно на

фееричен танц. Небето бе натежало от жълтеникавата мъгла, а луната

зад нея бе като златен диск. Думите на латински над вратата на

Института грееха, откроявайки се на лунната светлина: "Прах и сянка

сме".

Сирил чакаше с каретата, в която бяха впрегнати двата коня.

Балиос и Ксантос, и изпита облекчение, когато ги видя; той помогна на

Теса да се качи, Джем я последва и след това и той се метна на капрата.

Теса, която седеше срещу Джем, внимателно наблюдаваше как той

извади от колана си камата и стилито; като държеше камата в дясната си

ръка, той начерта с върха на стилито една руна от вътрешната страна на

ръката си. Знакът й изглеждаше като всички други, пулсация от

нечетливи, вълнообразни линии, които се извиваха кръгообразно и се

съединяваха в плетеница от изпъкващи черни мотиви.

Той се загледа за момент в ръката си, след това затвори очи, лицето

му бе концентрирано. Едва когато ушите на Teсa писнаха от напрежение,

той отвори очи.

— „Брик Лейн" до „Уайтчапъл Хай Стрийт" — каза той, едва ли не

на себе си; после върна камата и стилито в колана си, надвеси се над

прозореца и тя го чу да повтаря думите към Сирил. Минута по-късно