Принц с часовников механизъм

Той притвори очи за момент, а когато ги отвори, устните му бяха

изкривени в усмивка.

— Джеймс — каза той. — Само Уил ме нарича така.

— Съжалявам.

— Няма нищо. Харесва ми звученето му върху устните ти.

Устни. Имаше нещо особено, изтънчено непристойно в тази дума,

напомнящо целувка. То се носеше във въздуха между тях, докато стояха

в нерешителност. Но това е Джем, смутено си помисли Теса. Не Уил,

който можеше да я накара да се чувства така, сякаш бе прокарал пръсти

по кожата й само като я гледаше.

— Имаш право — каза Джем, като се закашля. — Магнус нямаше да

ти изпрати писмото, ако не предполагаше, че и ти ще участваш в

търсенето на Уил. Може би смята, че способностите ти ще са от полза —

той се обърна, тръгна към гардероба си и го отвори.

— Чакай ме в стаята си. Идвам веднага.

Теса не бе сигурна, че успя да кимне — смяташе, че го е направила

— в следващия момент бе отново в стаята си, облегната на вратата.

Лицето й гореше, сякаш бе стояла твърде близо до огъня. Огледа се. Кога

бе започнала да мисли за тази стая като за своя? Това огромно

внушително пространство с безбройните си прозорци и горящите с мека

магическа светлина тънки свещи толкова не приличаше на малката

кутийка, в която спеше в апартамента им в Ню Йорк, с локвичките от

восък върху нощното й шкафче, оставени от нея, докато четеше по цели

нощи на свещи и евтината дървена рамка на леглото с тънките му

одеяла. През зимата стъклата, поставени зле, дрънчаха, когато задухаше

вятър.

Тихо почукване я откъсна от унеса й, тя се обърна, отвори вратата

и видя Джем, застанал на прага. Бе облечен в униформа на ловец на

сенки — здрава, наподобяваща кожа връхна дреха и панталони, тежки

обувки. Той доближи пръст до устните си и й даде знак да го последва.

Беше почти десет вечерта, предположи Теса, и магическата

светлина гореше слабо. Тръгнаха по някакъв странен път от виещи се

коридори, който не бе този, който използваха, за да стигнат до външната

врата. Не след дълго с изненада установи, че са стигнали до някаква

врата в дъното на дълъг коридор. Мястото, на което бяха застанали, бе

заоблено и Теса предположи, че вероятно се намираха в една от

готическите кули, разположени във всеки от ъглите на Института.

Джем отвори вратата и двамата влязоха вътре; след това я заключи

и пусна ключа, който бе използвал, обратно в джоба си.

— Това е — каза той — стаята на Уил.

— Симпатична е — отвърна Теса. — Никога не съм идвала тук. Вече

си мислех, че спи с главата надолу, като прилеп.

Джем се засмя и мина покрай нея, стигна до дървеното писалище и

започна да тършува в нещата, които се намираха отгоре, а Теса се огледа.

Сърцето й биеше бързо, сякаш бе видяла нещо, което не е искала да види

— някаква тайна, скрита част от Уил. Повтаряше си да не се държи

глупаво, защото това е само стая, със същите тъмни и тежки мебели,

както всички стаи в Института. Безпорядъкът бе пълен — постелки,

изритани към краката на леглото; дрехи, нахвърляни върху облегалките

на столовете; чаени чаши, пълни с някаква течност, стояха неприбрани и

заплашваха да паднат от нощното шкафче. И много книги навсякъде —

върху малките масички, върху леглото, на камари върху пода, в две

редици върху полиците край стените. Докато Джем се ровеше във

вещите, Теса се приближи до полиците и започна да разглежда

заглавията.

Не бе изненадана, че повечето бяха художествена литература —

романи и поезия. Имаше и няколко заглавия на езици, които не

разбираше. Разпозна буквите на гръцката и латинската азбука. Имаше и

книги с приказки, „ Хиляда и една нощ", произведения на Джеймс Пейн,

„ Викарият от Булхамптън" на Антъни Тролъп, „ Отчаяни средства" на

Томас Харди, няколко от Уилки Колинс — „ Новата Магдалена

" „ Законът

и жената“, "Две съдби", новият роман на Жул Верн, озаглавен " Дете на

бездната", който нямаше търпение да вземе в ръцете си. Тук бе и

„ Повест за два града“. Тя се пресегна с тъжна усмивка и я взе от

лавицата. От нея върху пода се посипаха няколко листа хартия. Тя

коленичи да ги вдигне и изстина. Мигновено разпозна почерка. Бе

нейният.

Прелисти ги със свито гърло.

Скъпи Нат, прочете тя. Опитах се да се превъплътя днес, но не се

получи. Бяха ми дали една монета, но тя не ми помогна. Или никога не бе

принадлежала на човек, или способностите ми са намалели. Изобщо

нямаше да ме е грижа, но те ме бичуваха — бичували ли са те някога

досега? Не, разбира се, глупав въпрос. Чувството е такова, сякаш върху

кожата ти са сложили огън на ивици. Срам ме е да си призная; но плаках,