Принц с часовников механизъм

имението Рейвънскар; знае също така, че, това че семейство Херондейл

живее в къщата, прави обектите в нея тяхна собственост, и поради

това никой не би се опитал да го проследи. Освен това знае, че властта

над семейство Херондейл би могла да му даде власт и над самия Уил. Дали

не иска да се сдобие с власт над Уил? Може би не сега, а някакъв следващ

момент, за който жадува, така че когато той настъпи, да може до се

възползва от него. Той е маниак, добре подготвен, а хора като него са

опасни.

Ако бях на ваше място, но аз не съм, бих уверил господаря Уил, че

семейството му е в безопасност, и че аз не ги изпускам от очи; не бих

говорил за Мортмейн с него, преди да получа повече информация. Това,

което успях да разбера от Сесили, е, че те не знаят къде е Мортмейн в

момента. Каза ми, че е в Шанхай и че понякога получават писмо от

компанията му там, всички подпечатани със съответните печати.

Доколкото разбирам, обаче, Институтът в Шанхай не вярва, че той е

там. Казах на госпожица Херондейл, че много липсва на брат си;

трябваше да направя поне това. Тя сякаш остана удовлетворена.

Смятам да остана тук още известно време, заинтригуван съм как

нещастието на семейство Херондейл се съчетава с плановете на

Мортмейн. Освен това има още тайни, заровени в потъналите в

спокойствие поляни на йоркширската провинция, и аз възнамерявам да я

разкопая.

Рейгнър Фел

Шарлот прочете писмото два пъти, за да запомни всички детайли,

и след това, сгъвайки го многократно, го хвърли в огъня. Бе застанала до

камината в гостната, уморено облегната върху нея, и гледаше как

пламъците поглъщат хартията и се извиват в черни и златни ивици.

Не бе сигурна дали бе изненадана или разстроена, или просто

съдържанието на писмото я накара да се почувства ужасно изморена. Да

се опитваш да откриеш Мортмейн бе все едно да протегнеш ръка да

смачкаш паяк и да осъзнаеш, че си безнадеждно омотан в лепкавите

нишки на паяжината му. И после Уил — мразеше да говори за това с него.

Гледаше към огъня с невиждащи очи. Понякога си мислеше, че Уил й е

изпратен от Ангела като изпитание за търпението й. Беше рязък, езикът

му бе като камшик и отговаряше на всеки неин опит да му

засвидетелства любовта и благоразположението си с озлобление или

презрение. Дори и сега, когато го погледнеше, виждаше момчето, което

бе, когато бе на дванайсет — сгушено в ъгъла на стаята й, запушило с

ръце ушите си, за да не чува как родителите му го викат по име от

стъпалата долу, умолявайки го да излезе и да се върне при тях. Бе

коленичила до него, когато семейство Херондейл си бяха отишли.

Спомняше си как Уил бе вдигнал лице към нея, малко, бяло и решително,

с онези негови сини очи и тъмни мигли; бе красив като момиче,

слабичък и крехък, преди да се хвърли така стремглаво в обучението си

на ловец на сенки, че за две години от тази крехкост не остана и следа, а

той се покри с мускули, белези и знаци. Бе взела ръката му и той я бе

оставил в нейната, сякаш бе някакво мъртво нещо. Хапеше долната си

устна, но изобщо не усещаше и кръвта му течеше по брадичката му и

капеше върху ризата му. Шарлот, ще ми кажеш, нали? Ще ми кажеш, ако

нещо им се случи?

Не мога, Уил.

Познавам Закона. Искам само да знам дали са живи — умоляваха я

очите му. — Шарлот, моля те…

— Шарлот?

Тя вдигна поглед от камината. На вратата на стаята бе застанал

Джем. Шарлот, все още наполовина впримчена в мрежата на миналото,

премигна към него. Когато за първи път пристигна от Шанхай, косата и

очите му бяха черни като мастило. С времето бяха започнали да

посребряват, подобно на мед, която се окислява и позеленява, когато