Принц с часовников механизъм

се чувстваше като възрастен, който се опитва да се намести зад

ученически чин — но искаше очите му да са на едно ниво с тези на Джем.

— Хората на Мортмейн изкупуват запасите от уин фен в Ийст Енд

— каза той. Убедих се в това. Ако го свършиш, а той е единственият,

който го предлага…

— Можем да се окажем в негова власт — каза Джем. — Освен това,

разбира се, не искаш да ме оставиш да умра, което би било най-

разумното, всъщност.

— Разбира се, че не искам — остро му отвърна Уил. — Ти си ми

кръвен брат. Заклел съм се да не допусна да ти се случи нещо.

— Ако оставим настрана клетвите — каза Джем — и

демонстрацията на сила, какво общо има всичко това с мен?

— Не разбирам какво имаш предвид…

— Чудех се дали си способен да изпълниш страстното желание на

някого да се отърве от страданията си.

Уил се олюля назад, сякаш Джем го бе блъснал.

— Аз…

Преглътна, търсейки точните думи. Толкова отдавна не му се бе

налагало да търси думите, с които да поиска прошка, а не да си навлича

омраза; от времето, когато не бе необходимо да се представя в

отвратителна светлина, че се изненада от тревогата, която го обхвана,

дали би могъл да се справи със задачата.

— Говорих с Теса днес — каза той най-после, без да забележи, че

Джем пребледня още повече. — Разговорът с нея ми помогна да разбера,

че това, което направих миналата нощ, е непростимо. Въпреки това се

надявам да ми простиш. — додаде бързо Уил. — В името ма Ангела, не

съм добър е това.

Джем повдигна едната си вежда.

— За какво да ти простя?

— Отидох там, защото не можех да спра да мисля за семейството си

и исках, необходимо ми бе, да спра да мисля — каза Уил. — Изобщо не си

дадох сметка, че може да изглежда така, все едно се подигравам с

болестта ти. Моля те за прошка, че не бях достатъчно тактичен — гласът

му се снижи. — Всеки може да сгреши, Джем.

— Да — каза той. — Само дето ти грешиш по-често то повечето

хора.

— Аз…

— И нараняваш всички — каза Джек. — Всички, с които си свързан.

— Но не и теб — прошепна Уил. — Наранявам всички, но не и теб.

Никога не съм искал да те нараня.

Джем скри лице в ръцете си.

— Уил…

— Ако не ми простиш — каза Уил, усещайки как в гласа му се

прокрадва паника. — аз ще съм…

— Самотен? — Джем отпусна ръце, но този път се усмихваше

горчиво. — И кой ще бъде виновен за това? — Той се облегна назад,

полузатворените му очи бяха уморени. — Вече съм ти простил — каза

той. — Щях да ти простя и ако не ми се беше извинил. Всъщност, не

очаквах да го направиш. Предполагам, че това е влиянието на Теса.

— Не съм тук по нейна молба. Джеймс, нямам друго семейство,

освен теб — гласът му потрепери. — Бих умрял за теб. Знаеш го. Бих

умрял без теб. Ако не бе ти, щях да съм умрял хиляди пъти през тези пет

години. Дължа ти всичко и ако не искаш да повярваш, че съм

съпричастен към болката ти, може би можеш да приемеш, че знам какво

е чест и чувство за дълг…

Сега Джем на свой ред се разтревожи.

— Уил, безпокоиш се повече, отколкото гневът ми ти дава

основание. Вече не ти се сърдя; знаеш, че никога не съм можел да се

сърдя дълго.

Гласът му прозвуча успокоително, но нещо в Уил не можеше да се

успокои.

— Отидох да взема лекарството, защото не мога да понеса

мисълта, че ще умреш или че ще страдаш, не и когато мога да направя

нещо, за да го предотвратя. Направих го, защото се изплаших. Ако

Мортмейн дойде при нас и ми каже, че е единственият, който разполага с

дрогата, която може да ти спаси живота ти, трябва да знаеш, че ще му

дам всичко, каквото поиска, за да я получа от него. Вече загубих

семейството си, Джем. Не искам да загубя и теб…

— Уил… — Джем се изправи, после прекоси стаята и коленичи до

него, взирайки се в очите на приятеля си. — Започвам да се притеснявам

за теб. Разкаянието ти е достойно за възхищение, но трябва да знаеш…

Уил погледна надолу към него. Спомни си какъв бе Джем, когато

пристигна от Шанхай, спомни си огромните черни очи върху измъченото

му лице. Не бе никак лесно да го разсмееш, но Уил не се отказваше да се

опитва.

— Какво?

— Че ще умра — отвърна Джем. Очите му бяха широко отворени и

трескави; в ъгъла на устата му все още имаше следи от кръв. Сенките под

очите му бях почти сини.

Уил сграбчи китката на Джем, мачкайки плата на ризата му. Джем

не помръдна.

— Ти се закле да останеш с мен — каза той. — Когато дадохме обет

да сме парабатаи. Душите ни са свързани. Ние сме една личност,

Джеймс.

— Ние сме двама души — отвърна Джем. — Двама души, сключили

споразумение помежду си.

Уил разбираше, че се държи детински, но това не му помагаше

особено.

— Споразумение, съгласно което ти не можеш да отидеш там,

където аз не мога да дойда с теб.

— Като изключим смъртта — спокойно отвърна Джем. — Думите

на клетвата са: "Завинаги или докато смъртта ни раздели". В един

прекрасен ден аз ще отида там, където никой няма да може да ме

последва и струва ми се, това ще е твърде скоро. Запитвал ли си се

някога защо се съгласих да стана твой парабатай?

— Не си имал по-добри предложения, предполагам — опита да се

пошегува Уил, но гласът му се счупи като стъкло.

— Мислех, че имаш нужда от мен — отвърна Джем. — Издигнал си