Принц с часовников механизъм

стена около себе си, Уил, и аз никога не те попитах защо. Но никой не

може да носи сам цялата тежест. Мислех, че ще ме допуснеш до себе си,

ако стана твой парабатай, за да има поне някой, на когото да се опреш.

Питах се какво би означавала смъртта ми за теб. Преди се страхувах за

теб. Страхувах се, че ще останеш затворен зад тази стена. Но сега… нещо

се промени. Не знам защо. Само знам, че е факт.

— Кое е факт? — пръстите на Уил все още стискаха ръкава на

Джем. — Това, че стената вече я няма.

Теса не можеше да заспи. Лежеше неподвижно в леглото си,

вперила поглед в тавана. В мазилката имаше пукнатина, която

изглеждаше ту като облак, ту като бръснач, в зависимост от

потрепването на свещите.

Обядът мина напрегнато. Междувременно Гейбриъл бе казал на

Шарлот, че няма да идва повече и да участва в обучението, така че отсега

нататък само Гидеон щеше да се занимава със Софи и с нея. Гейбриъл не

бе казал защо се отказва, но бе ясно, че Шарлот смята, че Уил е виновен

за това. Теса, виждайки колко изтощена изглежда Шарлот от

перспективата конфликтът с Бенедикт да продължи, се чувстваше

виновна, че е завела Уил на тренировката и се бе присмяла на Гейбриъл.

Не й помогна и това, че Джем не дойде на вечеря. Ужасно й се

искаше да поговори с него. След като избягваше да я погледне на закуска

и се бе разболял за вечеря, тя бе обзета от паника. Дали бе ужасен от

това, което се бе случило между тях предишната нощ или дори по-лошо

— бе болен? Може би дълбоко в сърцето си и той като Уил смяташе, че

магьосниците стоят по-долу от него. Или може би това нямаше нищо

общо с това какво е тя. Може би просто бе отвратен от поквареността й;

бе отвърнала на прегръдките му и не го бе отблъснала, а нали леля

Хариет винаги казваше, че мъжете са слаби, когато става въпрос за

страсти, и че жените са тези, които трябва да проявяват сдържаност.

Тя не бе проявила сдържаност миналата нощ. Спомни как лежеше

до него, а нежните му ръце я бяха прегърнали. Трябваше да признае с

болка, че ако нещата бяха продължили, щеше да направи всичко, което

той поискаше. Дори сега, когато мислеше за него, усещаше тялото си

горещо и не можеше да си намери място; завъртя се в леглото, удряйки

една от възглавниците. Ако бе разрушила близостта помежду им,

позволявайки това между тях да се случи, нямаше да си го прости

никога.

Канеше се да зарови лице във възглавницата, когато чу шум. Тихо

почукване по вратата. Тя замръзна. Чукането се повтори, този път по-

настойчиво. Джем. Ръцете й се разтрепериха, тя скочи от леглото, изтича

до вратата и я отвори.

На прага стоеше Софи. Бе облечена в черната си слугинска рокля,

бялото й боне бе застанало накриво и тъмните й къдрици падаха изпод

него. Лицето й бе много бледо и върху якичката й имаше петно кръв;

имаше измъчен вид.

— Софи — гласът на Теса издаваше изненадата й. — Добре ли си?

Софи изплашено се огледа.

— Може ли да вляза?

Теса кимна. Когато и двете влязоха вътре, тя залости вратата и

седна на ръба на леглото си, а усещането бе такова, сякаш в гърдите си

имаше оловна тежест. Софи остана изправена, свила ръце пред себе си.

— Софи, какво има?

— Госпожица Джесамин — изстреля тя.

— Какво госпожица Джесамин?

— Тя… Исках само да кажа, че ако бях на нейно място… — тя не

довърши, имаше ужасно нещастен вид. — Тя прекарва нощите си извън

Института, госпожице.

— Така ли? Видях я миналата нощ в коридора, облечена като

момче, да се оглежда крадешком…

Софи сякаш се успокои. Тя не обичаше Джесамин. Теса добре

знаеше това, но бе добре обучена, а една добре обучена прислужница не

одумва господарката си.

— Да — нетърпеливо каза тя. — Забелязах го преди няколко дни.

Имаше нощи, когато изобщо не се бе докосвала до леглото си, сутрин

върху килимчето пред леглото й имаше кал, когато не се бе връщала

през нощта. Бих казала на госпожа Брануел, но тя изглежда толкова

угрижена, че не мога да й причиня и това.

— А защо казваш на мен? — попита Теса. — По всичко изглежда, че

Джесамин си е намерила обожател. Не мога да кажа, че одобрявам

държанието й, но — тя преглътна, спомняйки си за собственото си

държание миналата нощ — никой от нас не е отговорен за това. Освен

това, може би има някакво съвсем невинно обяснение…

— Само че, о, госпожице — Софи плъзна ръка в джоба на роклята

си, а когато я извади, между пръстите си стисна кремава покана. — Тази

вечер открих това. В джоба на новото й кадифено сако. Светлобежовото,

това на райетата.

Теса не се интересуваше от светлобежовите райета. Погледът й бе

вперен в поканата. Тя бавно протегна ръка и я взе. Бе покана за бал.

20 юли 1878

Г-н БЕНЕДИКТ ЛАЙТУУД

поднася благопожеланията си

на г-ца ДЖЕСАМИН ЛАВЛИС

и има честта да я покани

на бал с маски следващия вторник

27 юли. RSVP*.

* С молба да отговорите (фр.). — Бел. Прев.

По-нататък се посочваха адресът и часът, в който щеше да започне

балът, но това, което смрази кръвта на Теса, бе написаното на гърба на