Принц с часовников механизъм

лекарствата започнаха да преминават през тялото му и да оставят своя

отпечатък, променяйки го и убивайки го бавно.

— Джеймс — каза тя. — Късно е, нали?

— Единайсет часа е — бе навел глава встрани, изучавайки я. —

Добре ли си? Изглеждаш така, сякаш си загубила душевния си покой.

— Не, аз само… — махна тя неопределено с ръка. — Всичко е заради

това с Мортмейн.

— Искам да те попитам нещо — каза той, влизайки в стаята и

снижавайки глас. — Свързано е с него в известна степен. Днес, по време

на тренировката. Гейбриъл каза нещо.

— Били сте там?

Той поклати глава.

— Софи ми каза. Тя не обича да разнася клюки, но бе притеснена и

не мога да я виня. Гейбриъл твърдял, че чичо му се самоубил и след това

майка му умряла от мъка, заради… е добре, заради баща ти.

— Баща ми ли? — смутено рече Шарлот.

— Чичото на Гейбриъл, Сайлас, нарушил Закона, баща ти разбрал

за това и се обърнал към Клейва. Чичото се самоубил от срам, а госпожа

Лайтууд умряла от мъка. Според Гейбриъл „Феърчайлд не се

интересуват от нищо друго, освен от себе си и от Закона."

— И ми казваш това, защото…?

— …се чудех дали е вярно — каза Джем. — Ако е вярно, може би

трябва да говориш с Консула и да му кажеш, че мотивът на Бенедикт да

иска Института е отмъщение, а не безкористното му желание да го види

ръководен по-добре.

— Не е вярно. Не би могло да е — поклати глава Шарлот. — Сайлас

Лайтууд се самоуби, защото бе влюбен в своя парабатай. Клейвът научи

за това от предсмъртната бележка на Сайлас, а не от баща ми. Всъщност

бащата на Сайлъс помоли баща ми да ми помогне в написването на

надгробното слово на Сайлас. Щеше ли да го направи, ако обвиняваше

баща ми за смъртта на сина си?

Очите на Джем потъмняха.

— Това е много интересно.

— Мислиш ли, че Гейбриъл просто се е държал противно. Или

мислиш, че баща му го е излъгал, за да…

Шарлот отново не довърши изречението си. Внезапно Джем се

преви, сякаш го бяха ударили с юмрук в стомаха, и се закашля толкова

силно, че слабите му рамене потреперваха. Червени капки кръв

изпръскаха ръкавите на якето му, когато той вдигна ръка, за да я сложи

върху лицето си.

— Джем — втурна се Шарлот към него с ръце, протегнати напред,

но той се изправи и отстъпи назад, олюлявайки се и давайки знак с ръка,

че иска да я държи на разстояние от себе си.

— Добре съм — каза той, дишайки тежко. — Нищо ми няма —

повтори и изтри с ръкав кръвта от лицето си. — Моля те, Шарлот —

добави той сломено, когато тя тръгна към него. — Недей.

Шарлот се спря със свито сърце.

— Това нищо ли е?

— Нищо ми няма, знаеш го — той свали ръка, кръвта върху ръкава

му бе като обвинение, и й изпрати възможно най-сладката усмивка. —

Скъпа Шарлот — каза. — Винаги си била като по-голяма сестра за мен,

такава, за каквато винаги съм см мечтал. Знаеш това, нали?

Шарлот само го гледаше, отворила уста. Прозвуча така, сякаш й

казваше сбогом, нямаше сили да му отвърне. Той се обърна с типичната

си лека походка и излезе от стаята. Тя го гледаше как излиза, казвайки

си, че това не значи нищо, че не е по-зле от друг път, че все още му остава

много време. Обичаше Джем, както обичаше и Уил, и не можеше да спре

да ги обича. Мисълта, че можеше да загуби Джем, я покрусяваше. Не само

защото тя самата щеше да го загуби, но и защото същото очакваше и Уил.

Страхуваше се, че ако Джем си отидеше, щеше да отнесе със себе си

всичко човешко, което все още бе останало у Уил.

Бе почти полунощ, когато Уил се върна в Института. Бе започнало

да вали, още докато бе на средата на „Треднидъл Стрийт". Подслони се

под навеса на издателство "Дийн и син", за да закопчее сакото си и да

увие по-стегнато шала си, но дъждът вече бе успял да влезе в устата му

— големи ледени капки дъжд, които го бодяха като иглички и имаха

вкус на въглища и тиня. Той приведе рамене, опитвайки се да избегне

капките, и продължи покрай банката в посока към Института.

Въпреки че от години живееше в Лондон, дъждът го караше да си

мисли за вкъщи. Отново си спомни дъжда в провинцията, в Уелс, свежия

вкус на зеленина, който имаше, и как се чувстваше, когато се търкаляше

надолу по мокрия склон на някой хълм, с трева в косата и по дрехите.

Ако затвореше очи, можеше да чуе ехото от смеха на сестрите си: Уил, ще

съсипеш дрехите си. Уил, мама ще побеснее…

Чудеше се дали някога щеше да стане лондончанинът, с това в

кръвта си — спомена за широките простори, необятността на небето,

чистия въздух. Не тези тесни улици, изпълнени с хора, лондонският

прах, който бе навсякъде (по дрехите, в косата, сипеше се върху тила),

миризмата на мръсната река.

Вече бе стигнал до „Флийт Стрийт". През мъглата можеше да се

види Темпъл Бар*; улицата бе измита от дъжда. Някаква карета

изтрополя край него, когато се отправи по тясната уличка между две

сгради, изпод колелата плисна мръсна вода.

* Темпъл Бар — каменна врата, издигната през 1672 г. на мястото,