Принц с часовников механизъм

Сирил. И гледай да не припаднеш като ме видиш издокаран.

Нощта бе студена и Теса потрепери, когато мина през вратата на

Института и застана на най-горното стъпало. На това стъпало бе седяла,

помисли си тя, през онази нощ, когато двамата с Джем се разхождаха при

моста „Блекфрайърс" и механичните създания ги нападнаха. Въпреки че

през деня бе валяло, нощта бе ясна; луната бе прогонила заблудените

облаци в другия край на ясното черно небе.

Каретата бе вече тук, пред стълбите, а Уил чакаше до нея. Той

погледна нагоре, когато вратата на Института се затваряше зад нея. За

момент те просто стояха и се гледаха. Теса знаеше какво вижда той, бе го

видяла и сама в огледалото в стаята на Джесамин. Тя бе Джесамин до

последния детайл, Джесамин, облечена в елегантна копринена рокля с

цвят на слонова кост. Роклята бе с дълбоко деколте, разкриващо голяма

част от бялата гръд на Джесамин, и с тясна лента, опасваща яката, така

че да подчертава извивката на шията. Ръкавиците бяха къси и ръцете й

оставаха открити на хладния нощен въздух. Дори линията на деколтето

да не бе толкова изрязана, Теса би се чувствала гола, ако не бе нейният

ангел, само че не си го бе сложила, защото Нат със сигурност щеше да го

забележи. Полите на роклята й завършваха с шлейф, които се спускаше

като фонтан от покритата й с дантели тънка талия, във вдигнатата й

нагоре коса имаше наниз перли, закрепени със седефена игла. Носеше

полумаска във вид на златно домино, което подчертаваше по

великолепен начин светлата коса на Джесамин. Изглеждам толкова

изтънчено, отчуждено си помисли тя, оглеждайки се в сребристата

повърхност огледалото, докато Софи се суетеше край нея. Като принцеса

от приказките. Подобни мисли бяха напълно естествени, още повече, че

не й принадлежаха напълно.

Но Уил, Уил. Бе я предупредил да не припадне, когато го види и тя

наистина не можа да скрие възхищението си — бе много по-красив,

отколкото можеше да си представи, в черния си вечерен костюм и бяла

риза. Елегантната комбинация от черно и бяло подчертаваше

съвършенството на рязко изсечените му черти. Тъмната му коса падаше

в безпорядък над черната полумаска, контрастираща със синевата на

очите му. Усети как сърцето й се свива и изпита омраза към себе си.

Отмести поглед към Сирил, който бе седнал на капрата. Прочете в очите

му объркване и неразбиране; той погледна към нея, после отново към

Уил и сви рамене. Теса се чудеше какво ли, по дяволите, му бе казал Уил,

че ще правят, за да обясни факта, че ще води Джесамин в Чезуик посред

нощ. Ама че история.

— О! — бе всичко, което Уил каза, когато тя заслиза по стълбите,

придърпвайки шлейфа към себе. Надяваше се той да отдаде на студа

треперенето, което не можеше да спре, когато взе ръката й.

— Вече разбирам защо брат ти цитира тази долнопробна поезия.

Би трябвало да наподобяваш Мод, нали? „Кралицата на розите в

моминската градина“.

— Знаеш ли — каза Теса, докато той й помагаше да седне в

каретата. — Пет пари не давам за тази поема.

Той скочи в каретата след нея и хлопна вратата.

— Джесамин я обожава.

Каретата изтрополя по паважа и излезе през отворената врата.

Теса усети, че сърцето й започва да бие по-бързо. От страх, че Шарлот и

Хенри могат да ги хванат, помисли си тя. Какво да се прави, трябваше да

преглътне и това, че е сама с Уил в каретата.

— Аз не съм Джесамин.

Той я погледна — очите му бяха срещу нейните. В погледа му се

таеше някакво насмешливо възхищение; запита се дали това не бе

просто възхищение от вида на Джесамин.

— Не, разбира се — отвърна той. — Въпреки че си съвършено

копие на Джесамин, все пак успявам да видя Теса през него, сякаш щом

изстържа пласта боя, под него ще се появи моята Теса.

— Не съм твоята Теса.

Светлината, която искреше в очите му, помръкна.

— Е, добре — каза. — Предполагам, че не си. Какво е да си

Джесамин, тогава? Можеш ли да уловиш мислите й. Или да прочетеш

чувствата й?

Теса преглътна и докосна с ръка, облечена в ръкавица кадифената

завеска на каретата. Можеше да види светлините на газените лампи —

жълти петна, които се мяркаха покрай тях; две деца, облегнали се едно

на друго, се бяха отпуснали пред една врата и спяха. Темпъл бар прелетя

над главите им.

— Опитах се — каза тя. — Горе в стаята й. Само че нещо не е както

трябва. Не мога да усетя нищо от нея.

— Е, предполагам, че е трудно да се потопиш в нечий ум, когато

такъв просто не съществува.

Теса направи гримаса.

— Подигравай се, щом това ти харесва, но нещо с Джесамин не е

наред. Да се опитваш да се докоснеш до съзнанието й е все едно да се

опитваш да докоснеш гнездо на змии или отровен облак. Не мога да

усетя и най-малката емоция. Само огромно количество гняв, терзания и

горчивина. А и не мога да открия конкретните й мисли зад всичко това.

Като да се опитваш да задържиш вода в ръцете си.

— Интересно. Сблъсквала ли си се с подобно нещо преди?

Теса поклати глава.

— Това ме безпокои. Страхувам се, че Нат ще очаква от мен да зная

нещо, а аз няма да го знам или няма да мога да му правилния отговор.

Уил се наведе напред. Когато бе влажно, а това бе почти всеки ден,