Принц с часовников механизъм

Той се изправи, отмятайки назад сребристата си коса.

— Тръгвам да настигна Шарлот, преди брат Енох да си е тръгнал, и

да я помоля да накара Мълчаливите брата да проверят в архивите.

Теса също се изправи. Не бе очарована от идеята да остане в

библиотеката сама с Уил и Джесамин, които нямаше да пропуснат

възможността да се сдърпат. Хенри, разбира се, също бе тук, но по всичко

изглеждаше, че бе решил да подремне върху купчината от книги, и в най-

добрия случай щеше да бъде само буфер. Тя се чувстваше доста неловко

край Уил; издържаше се само когато Джем бе наоколо. По някакъв начин

Джем успяваше да заглади острите ръбове на Уил и да направи така, че

той да придобие човешки облик.

— Ще дойда с теб, Джем — каза тя. — Освен това има нещо… имаше

нещо, за което исках да поговоря с Шарлот.

Джем изглеждаше изненадан, но се зарадва. Уил поглеждаше ту

към единия, ту към другия, после блъсна назад стола си.

— Прекарваме дни наред сред тези разпадащи се стари книги —

обяви той, а после разпери пръстите си. — Красивите ми очи са

изтощени и имам рани от хартията. Вижте! Така че отивам да се

поразходя.

Теса не можа да се сдържи да не каже:

— Може би трябва да използваш иратце и да се погрижиш за себе

си.

Той я погледна свирепо. Очите му бяха невероятно красиви.

— Винаги и за всичко готовата да помогне Теса.

Тя отрази гнева му.

— Единственото ми желание е да съм полезна.

Джем сложи ръка на рамото й, в гласа му се усещаше загриженост.

— Теса, Уил. Не мисля, че…

Но Уил вече бе излязъл, бе грабнал палтото си и бе профучал навън

така стремително, че касата на вратата се разтресе. Джесамин се облегна

върху стола си, притваряйки кафявите си очи.

— Колко интересно.

Ръката на Теса, която прибираше кичур коса зад ухото си, трепна.

Мразеше това, че Уил й въздейства по този начин. Знаеше какво си

мисли той за нея. Че е нищо, че не струва нищо. И че един-единствен

негов поглед може да я накара да затрепери със смесено чувство на

ярост и копнеж. Бе като да има отрова в кръвта си и единствената

противоотрова за нея беше Джем. Само с него се чувстваше върху

сигурна почва.

— Ела — Джем леко докосна рамото й. Не бе прието джентълмен да

докосва дама на публично място, но тук в Института, ловците на сенки се

отнасяха доста по-непринудено помежду си, за разлика от обикновените

хора навън. Обърна се и го погледна, а той й се усмихна. Вложи всичко в

тази усмивка, усмихваше се с очите си, със сърцето си, с цялото си

същество.

— Да намерим Шарлот.

— А аз какво ще правя, докато ви няма? — тросна им се Джесамин,

когато се отправиха към вратата.

Джем й хвърли поглед през рамо.

— Ще се пробваш да събудиш Хенри. Май пак се е опитвал да яде

хартия насън, а знаеш колко мрази това Шарлот.

— О, по дяволите — вбесено отвърна Джесамин. — Защо все аз

трябва да изпълнявам тъпите задачи.

— Защото не желаеш да изпълняваш сериозните — отвърна Джем

и гласът му прозвуча почти вбесено, нещо, което, помисли си Теса, почти

не се бе случвало досега. Нито един от тях така и не видя ледения поглед,

с който тя ги стрелна, докато излизаха от библиотеката и се отправяха

по коридора.

— Господин Бейн ви очаква, господине — каза лакеят и отстъпи

встрани, пропускайки Уил да влезе. Името на лакея бе Арчър или Уокър,

или нещо подобно, доколкото можеше да си спомни, и бе едни от

мунданите, подчинени на Камила. Подобно на всички мундани,

подчиняващи се на желанията на вампирите, и той бе изпит и слаб, с

пергаментово бледа кожа и тънка, слепваща се коса. Той се зарадва на

Уил почти толкова, колкото гост, поканен на вечеря, който вижда как от

салатата му изпълзява плужек.

В момента, в който Уил влезе в къщата, в носа го удари остра

миризма. Бе миризмата на черна магия, сякаш някой бе разбъркал сяра в

Темза в особено горещ ден. Уил сбърчи нос. Лакеят го погледна с още по-

голямо отвращение.

— Господин Бейн е в гостната — гласът му даваше да се разбере, че

нищо не би го накарало да съпроводи Уил дотам. — Да взема ли палтото

ви?

— Няма да е необходимо — и както си бе с палтото, Уил тръгна по

коридора, следвайки миризмата. Колкото повече се приближаваше до

плътно затворената врата на гостната, толкова по-силна ставаше тя.

Изпод цепнатината на вратата излизаха кълба дим. Уил пое дълбоко

възкиселия въздух и отвори вратата.

Гостната изглеждаше някак странно гола. След миг осъзна, че е

така, защото Магнус бе струпал тежките мебели от тиково дърво, в това

число и пианото, край стените. От тавана висеше богато украсен полилей

за светилен газ, но стаята се осветяваше от множество дебели черни

свещи, подредени в кръг в средата на стаята. Магнус стоеше до кръга, в

ръцете си държеше отворена книга; старомодната му вратовръзка беше

разхлабена, а черната му коса стърчеше във всички посоки, сякаш бе

наелектризирана. Когато Уил влезе, той вдигна очи и се усмихна.

— Тъкмо навреме! — извика той. — Точно си помислих, че този път

го спипахме. Уил, запознай се с Тамъз, младши демон от осмо измерение.

Тамъз, запознай се с Уил, младши ловец на сенки от Уелс, нали така?

— Ще ти издера очите — изсъска създанието, което се намираше в