Принц с часовников механизъм

— Може би църквата не е била действаща, а свещеникът е бил някой прислужник, преоблечен като свещеник — каза Шарлот. — Какво знаеш ти за мунданските сватби, Джеси? Откъде имаш представа какво е истинска сватба? Залагам думата си, че Натаниъл Грей не те смята за своя съпруга.

— Смята ме, смята ме, смята ме! — изкрещя Джесамин и се опита да хвърли меча, но той бе прилепнал към дланите и, сякаш бе пришит за тях. Риданието й се изви една октава по-високо. — Аз съм Джесамин Грей!

— Ти си предателка на Клейва. Какво още каза на Натаниъл?

— Всичко — въздъхна Джесамин. — Къде търсите Мортмейн, с кои долноземци сте се свързали, в опита си да го откриете. Ето защо той никога не бе там, където го търсехте. Аз го предупредих за пътуването до Йорк. И той изпрати автоматоните в дома на семейството на Уил. Искаше да ви принуди да прекратите издирването. Смята ви за досадна спънка. Но не се страхува от вас — гръдният й кош се вдигаше и спускаше. — Той ще ви победи. Познава ви добре. Както и аз.

Шарлот се наведе напред.

— Само че не успя да ни изплаши и да ни накара да прекратим издирването — каза тя. — Автоматоните се опитаха да похитят Теса, но не успяха.

— Те не бяха изпратени да похищават Теса. О, той наистина планира да я отведе, но не по този начин и не сега. Планът му скоро ще се осъществи и тогава той ще дойде и ще завладее Института, за да вземе Теса.

— Кога ще се случи това? Успя ли вече да отвори Пиксиса? — гневно попита Шарлот.

— Аз. аз не знам. Не мисля, че е успял.

— Значи ти си казала всичко на Нат, а той не ти е казал нищо? А Бенедикт? Защо се е съгласил да работи в сътрудничество с Мортмейн? Винаги съм знаела, че е неприятен човек, но не съм смятала, че е в състояние да предаде Клейва.

Джесамин поклати глава. По челото й бяха избили капчици пот, а косата й бе залепнала за слепоочията.

— Мортмейн го държи с нещо, с нещо, което той много иска да

получи. Не знам какво е, но е готов на всичко, за да го има.

— Включително и да ме предаде на Мортмейн — каза Теса. Шарлот изненадано я погледна и понечи да я прекъсне, но тя продължи: — А какво ще кажеш за скалъпеното обвинение за притежаване на принадлежности за черна магия? Как смятахте да действате?

— Бялата книга — задъхвайки се, отвърна Джесамин — Взех я от заключения сандък в библиотеката. Скрих я в стаята ти докато те нямаше.

— Къде я скри?

— Под една дъска на пода, недалеч от камината — зениците на Джесамин се разшириха. — Шарлот... моля те...

Но Шарлот бе неумолима.

— Къде е Мортмейн? Казвал ли е на Нат какво смята да прави с Пиксиса и за какво са му автоматоните?

— Аз. — Джесамин се задъха, потрепервайки. Лицето й бе станало тъмночервено. — Не мога.

— Нат не би й казал — каза Теса. — Знае, че може да я хванем и сигурно си е помислил, че ще се пречупи и ще разкрие всичко. Не би й казал.

Джесамин я погледна злобно.

— Той те мрази, знаеш го, нали — каза тя. — Казва, че винаги си го гледала отвисоко, ти и леля ти, с нейния глупав провинциален морал, че сте го съдели за всичко, което прави. Че непрекъснато сте го наставлявали какво да прави и никога не сте го оставяли да се развива свободно. Знаеш ли как те нарича? Той.

— Не ме е грижа — излъга Теса; гласът й потрепери. Независимо от всичко, това, да чуе, че брат й я мрази, я нарани повече, отколкото бе очаквала. — Каза ли какво съм? И откъде имам дарбата си?

— Каза, че баща ти е бил демон — устните на Джесамин се изкривиха. — А майка ти — ловец на сенки.

Вратата внимателно се отвори, толкова внимателно, че ако Магнус спеше, шумът да не го събуди.

Той вдигна поглед. Бе седнал в едно кресло, близо до огъня, тъй като любимото му място на дивана бе заето от Уил. Уил, с окървавени ръкави, бе потънал в дълбок сън под въздействие на лечението и лекарствата. Ръката му бе превързана до лакътя, страните му горяха, бе положил глава върху здравата си ръка. Зъбът, който бе извадил от ръката си, лежеше върху масичката до него и блестеше като слонова кост.

Вратата към гостната зад него бе отворена. И там, под сводестата й

рамка, бе застанала Камила.

Бе облечена с черно пътническо наметало, изпод което се подаваше великолепна зелена рокля, която много отиваше на зелените й очи. Косата й бе вдигната нагоре и закрепена със зелени изумрудени гребени, и докато се оглеждаше, тя бавно сваляше белите си ръкавици от шевро, преднамерено бавно, една по една, и после ги остави върху масичката до вратата.

— Магнус — каза тя и гласът й, както винаги, прозвуча като сребърни камбанки. — Липсвах ли ти?

Магнус се изправи в стола си. Светлината от камината хвърляше отблясъци върху блестящата коса на Камила и гладката й кожа. Бе невероятно красива.

— Не мога да повярвам, че си решила да ме ощастливиш с присъствието си тази вечер.

Тя погледна спящия върху дивана Уил. Устните й се извиха нагоре.

— Всичко е ясно.

— Не ми изпрати съобщение. Всъщност не си ми изпращала съобщения, откакто напусна Лондон.

— Обвиняваш ли ме, Магнус? — в гласа на Камила прозвуча насмешка. Тя се плъзна зад дивана, наведе се и се взря в лицето на Уил.