Принц с часовников механизъм

— Нямате. Мислите, че не зная ли? — очите на върколака блуждаеха наоколо. — Когато той ми го даде за първи път, видях неща. неща, които не можете да си представите — великолепният кристален град. небесните кули. — задуши го нов пристъп на кашлица. Бликна още кръв. Тя имаше сребрист отблясък, като живак. Уил и Джем се спогледаха. Кристалният град. Уил не можеше да не си помисли за Аликанте, въпреки че никога не го бе виждал. — Мислех, че ще живея вечно — работех по цял ден и цяла нощ, никога не се изморявах. След това започнахме да умираме, един по един. Дрогата, тя ни убиваше, но той никога не спомена за това. Дойдох тук да видя дали няма да намеря някакви скрити запаси. Но няма нищо. Не са оставили нищо. И сега ще умра. По-добре тук, отколкото някъде на друго място.

— Знаел е какво прави, когато ви е давал от праха — каза Джем. — Знаел е, че това ще ви убие. Не заслужава твоята лоялност. Кажи ни какво прави той — върху какво работехте ден и нощ.

— Сглобявахме онези неща — онези метални хора. — Беше наистина изтощително, но парите бяха добри, а и дрогата си я биваше.

— И с какво ще ти помогнат тези пари сега? — каза Джем, а в гласа му прозвуча необичайна горчивина. — Колко често ви караше да го вземате? Сребърният прах?

— Шест-седем пъти на ден.

— Не е за учудване, че не може да се намери в Чапъл — измърмори Уил. — Мортмейн контролира доставките.

— Не се предполага да я вземате толкова често — каза Джем. — Колкото повече вземате, толкова по-бързо ще умрете.

Върколакът впери поглед в Джем. Очите му бяха прорязани от червени жилки. — Ами ти — каза той. — още много ли ти остава?

Уил обърна глава. Шарлот бе застанала неподвижно зад него на най-горното стъпало, взряна в тях. Той махна с ръка към нея.

— Шарлот, ако можем да го свалим долу, може би Мълчалите братя биха могли да му помогнат. Дали няма да можеш...

Но Шарлот, за изненада на Уил, бе почти позеленяла. Сложи ръка на устата си и се втурна надолу по стълбите.

— Шарлот! — просъска Уил; не смееше да извика. — О, дявол да го вземе. Е, добре, Джем. Хвани го за краката, а аз ще го хвана за раменете.

— Няма смисъл, Уил — гласът на Джем бе тих. — Той е мъртъв.

Уил се обърна. И наистина, сребърните очи бяха широко отворени,

изцъклени и загледани в тавана; гърдите му бяха престанали да се вдигат и спускат. Джем протегна ръка да затвори очите му, но Уил хвана приятеля си за ръката.

— Недей.

— Не се каня да му дам благословия, Уил. Само искам да затворя очите му.

— Той не го заслужава. Работил е за Магистъра! — почти извика

Уил.

— Той е като мен — каза Джем. — Наркоман.

Уил погледна към него над сплетените им ръце.

— Той не е като теб. И ти няма да умреш така.

Устните на Джем се отвориха изненадано.

— Уил.

И двамата чуха звука от отварянето на врата и някакъв глас, който викаше Джесамин. Уил пусна ръката на Джем и двамата се смъкнаха на пода, а после запълзяха към ъглите на платформата, за да видят какво става долу на площадката.

16

Убийствена ярост

Когото гледам Времето как срива

корони и царства с един замах и кулите със трайност горделива как стават под косата му на прах.

Уилям Шекспир, Сонет 64

Бе странно преживяване да се разхождаш из улиците на Лондон като момче, помисли си Теса, тръгвайки по оживения „Ийстчийп". Мъжът, който пресече пътя й, едва я погледна, преминавайки забързано покрай нея, устремен към вратата на някаква сграда или към следващата пряка. Разхождайки се нощем като момиче в елегантните си дрехи, неминуемо щеше да привлече множество погледи и да стане обект на задявки. В момчешки дрехи тя бе като невидима. Никога не се бе замисляла какво е да си невидим. Колко леко и свободно се чувстваше или би могла да се чувства, стига да не бе аристократ от "Повест за два града", качен върху двуколка по пътя към гилотината.

Тя мярна Сирил само веднъж, когато минаваше между две сгради и пресичаше „Минсинг Лейн" при № 32. Това бе масивна каменна сграда и в настъпващия сумрак оградата й от черно желязо приличаше на редица нащърбени черни зъби. На външната порта висеше катинар, но той бе отключен; тя бързо се промъкна вътре, а след това премина по прашните стъпала, водещи към входната врата, която също не бе заключена.

Влезе вътре и се озова сред празните стаи; прозорците им, гледащи към „Минсинг Лейн", бяха притихнали и тъмни, една муха се блъскаше в един от тях, мятайки се отново и отново върху стъклото, докато накрая не падна изтощена върху перваза. Теса потрепери и бързо продължи навътре.

Очакваше да съзре Нат във всяка от стаите, в които влизаше, и изтръпваше от напрежение; но той не бе в нито една от тях. В последната стая имаше врата, която водеше към площадката на склада. Мъждукаща синя светлина се процеждаше през пукнатините на закованите с дъски прозорци. Тя колебливо се огледа наоколо и прошепна:

— Нат?