Принц с часовников механизъм

В килията бе тъмно и първото нещо, което Теса осъзна бе, че се чувства ужасно самотна и изплашена. Джесамин лежеше в тясното легло, светлата й коса бе провиснала около раменете. Теса кръжеше над нея и същевременно докосваше съзнието й. Джесамин изпитваше силна болка от загубата. По някакъв начин бе разбрала, че Нат е мъртъв. Преди, когато Теса се бе опитвала да докосне съзнанието й, бе срещнала съпротива, но сега усети само скръб, която се разрастваше, подобно на капка мастило във вода.

Кафявите очи на Джеси бяха отворени и взрени в тъмнината. Нямам нищо. Думите отекнаха като камбана в съзнанието на Теса. Избрах Нат, а не ловците на сенки, а сега той е мъртъв и Мортмейн иска аз също да съм мъртва, а Шарлот ме презира. Рискувах и загубих всичко.

Теса видя, че Джесамин протегна ръка и смъкна от шията си малка верижка. На нея висеше златен пръстен с блестящ бял камък — бе диамант. Стискайки го между пръстите си, тя започна да пише с него върху каменната стена.

Дж. Г.

Джесамин Грей.

Джесамин понечи да напише още нещо, но Теса никога нямаше да разбере какво, защото когато тя притисна отново скъпоценния камък към стената, той се счупи на парченца, а кокалчетата на пръстите й се одраскаха в стената.

Не бе необходимо да докосва съзнанието на Джесамин, за да разбере какво си бе помислила. Дори диамантът не бе истински. Джесамин нададе слаб вик, падна в леглото и зарови лице в грубото одеяло.

Когато Теса отново се събуди, навън бе тъмно. Слабата светлина на звездите струеше през високите прозорци на лечебницата и до масичката край леглото й гореше лампа с магическа светлина. До нея имаше чаша с билкова отвара, от която се издигаше пара, и чинийка с бисквити. Тя седна в леглото, канейки се да посегне към чашата и замръзна.

В леглото срещу нея бе седнал Уил, облечен в широка риза и панталони, наметнал черен халат. Кожата му изглеждаше бледа на лунната светлина, но дори оскъдната светлина не бе в състояние да изтрие синевата от очите му.

— Уил — промълви тя стреснато. — Защо си буден? — Дали я бе гледал, докато е спяла, озадачено си помисли. Колко странно и напълно не в негов стил.

— Донесох ти билкова отвара — каза той малко сковано. — Гласът ти звучи така, сякаш си сънувала кошмари.

— Така ли? Дори не си спомням какво сънувах — притегли тя завивките към себе си, въпреки че непретенциозната й нощница я покриваше достатъчно — Мислех, че съм избягала, че реалният живот е кошмарът, а в съня си ще мога да намеря покой.

Уил вдигна чашата и седна на леглото до нея.

— Ето. Изпий това.

Тя пое чашата от ръцете му. Отварата имаше леко горчив, но приятен вкус, на настъргана лимонова кора. — Какво е действието й?

— Ще те успокои — отвърна Уил.

Тя го погледна, усещаше в устата си вкус на лимон. Погледът й бе леко замъглен; Уил й изглеждаше като нещо от съня й.

— Как се чувстваш? Боли ли те?

Той поклати глава.

— Когато махнаха метала, вече можеха да използват иратце

— каза той. — Раните не са напълно оздравели, но са излекувани. Утре от тях ще останат само белези.

— Завиждам ти — тя отпи още една глътка от отварата. Усети леко замайване. Попипа превръзката върху челото си. — Предполагам, че ще мине доста време, преди да я махнат.

— Междувременно можеш да се забавляваш с това, че изглеждаш като пират.

Тя се засмя, но смехът й бе колеблив. Уил бе толкова близо до нея, че можеше да усети топлината, която се излъчваше от тялото му. Бе горещ като пещ.

— Температура ли имаш? — попита тя, преди да успее да се спре.

— Иратцето повишава температурата ни. Това е част от лечението.

— О — отвърна тя. Това, че бе толкова близо до нея, я караше да потреперва леко, но се чувстваше твърде замаяна, за да се отдръпне.

— Съжалявам за брат ти — каза той тихо, дъхът му раздвижи косата й.