Принц с часовников механизъм

Затвори вратата зад себе си и се върна с книгата при леглото, после седна в него и започна да я разглежда. Вероятно я бе оставил Уил. Не бе възможно да е бил някой друг. Но защо! Защо е това странно мимолетно благоразположение в тъмнината, разговорът за книги и студенината му през останалото време?

Тя отвори книгата на заглавната страница. Уил бе надраскал бележка за нея, не точно бележка, ако трябва да сме точни. Една поема.

За Теса Грей, във връзка с дадения й екземпляр на "Ватек”:

Халифът Ватек и тъмната му орда, обвързани са с договор за ада, едва ли ще те отегчат!

Отново ще повярваш в мен,

ако не сметнеш жеста ми за непохватен

и не отхвърлиш скромния ми дар.

Уил

Теса избухна в смях, след това сложи ръка на устата си. Ех, този Уил, винаги може да я накара да се засмее, дори и когато не го искаше, дори и когато много добре разбираше, че да отвори сърцето си за него, дори и на милиметър, би означавало да вземе щипка от най -смъртоносния наркотик. Тя остави екземпляра на „Ватек"

заедно с тенденциозно слабата поема на Уил върху нощното си шкафче и се изтърколи в леглото, заравяйки лице във възглавницата си. Чуваше свиренето на Джем, сладостно тъжно, което се разнасяше изпод вратата. С всички сили се опитваше да изгони мислите за Уил от ума си; и наистина, когато най-накрая заспа и започна да сънува, той не се появи в сънищата й.

На следващия ден валеше и въпреки че имаше чадър, Теса усещаше, че изящната шапка, която бе взела назаем от Джесамин, започна да провисва като мокра птица край ушите й, когато тя, Джем, Уил и Сирил, който носеше багажите, излязоха от каретата и бързо се отправиха към Кингс Крос. През завесата от сив дъжд тя можа да види само една висока и импозантна сграда, с огромна часовникова кула, която се извисяваше върху фасадата. Най-отгоре имаше ветропоказател, който показваше, че вятърът духа в северна посока, той запращаше в лицето й капки студен дъжд.

В гарата цареше хаос: хора, които бързаха във всички посоки, вестникопродавци, които разнасяха стоката си, мъже, крачещи нагоре-надолу с рекламни плакати, прикрепени към гърдите им, които рекламираха абсолютно всичко — от тоник за коса до сапун. Едно малко момче, облечено в спортно сако с колан, търчеше насам-натам, а майка му тичаше по петите му. Като каза нещо на Джем, Уил изчезна в тълпата.

— Избяга и ни остави, нали? — каза Теса, борейки се с чадъра си, който отказваше да се затвори.

— Остави на мен. — Джем, на когото всичко му идеше отръки, протегна ръка, задейства механизма и чадърът се затвори. Отмятайки влажната си коса. Теса му се усмихна точно момента, когато Уил се върна с някакъв сърдит носач, който взе багажа от Сирил и им се сопна, че влакът няма да ги чака цял ден.

Уил погледна от носача към бастуна на Джем и обратно. Очите му бяха присвити.

— Ще ни чака — каза с убийствена усмивка.

Носачът го погледна шашардисано, но каза "господине" с несъмнено по-малко агресивен тон и се запъти към перона. Хора, толкова много хора, се носеха покрай Теса, докато се опитваше да си пробие път през тълпата, сграбчила Джем с едната си ръка и шапката на Джесамин с другата. В края на гарата, където железопътните линии се губеха в далечината, можеше да види стоманеносивото небе, изцапано със сажди.

Джем й помогна да се настани в купето; засуетиха се около багажа и Уил даде бакшиш на носача сред виковете и писъка на локомотива, когато влакът вече се готвеше да тръгне. Вратата се затвори зад тях, точно в момента, когато той потегли, покрай прозорците се понесе пара на бели кълба, а колелата ритмично затракаха.

— Взе ли нещо за четене? — полита Уил, настанявайки се на мястото срещу Теса. Джем беше до нея, бастунът му бе опрян на стената.

Тя си спомни за екземпляра на „Ватек” и поемата му в нея; беше я оставила в Института, за да избегне изкушението, както се оставя кутия шоколадови бонбони, ако си на диета и не искаш да наддадеш.

— Не — отвърна тя. — Напоследък не ми е попадало нищо, което да искам да прочета. — Уил стисна зъби, но не каза нищо. — Има нещо толкова вълнуващо в началото на всяко пътуване, не мислите ли? — продължи Теса, опряла нос в стъклото, но не можеше да види много, заради пушека, саждите и плющящия сив дъжд; Лондон беше мрачна сянка в мъглата.

— Не — отвърна Уил, след като се облегна назад и нахлупи шапката си върху очите.

Теса продължи да стои с лице, долепено до прозореца, сивата пелена около Лондон започна да се вдига зад тях и да изчезва заедно с дъжда. Скоро те вече се клатушкаха през зелени поля, осеяни с бели овце, а тук-там в далечината се мяркаше острият връх на някоя селска камбанария. Небето от стоманено бе станало влажно и мъгливосиньо и по него плуваха малки бели облачета. Теса гледаше всичко това очаровано.