Принц с часовников механизъм

— Била ли си някога в провинцията? — попита я Джем, но за разлика от въпроса на Уил в неговия се усещаше искрено любопитство.

Теса поклати глава.

— Не мога да си спомня да съм напускала някога Ню Йорк, с едно изключение, когато бях в Кони Айлънд, но това всъщност не е точно провинция. Предполагам, че съм минала през някаква част от нея, когато дойдох от Саутхемптън със Сестрите на мрака, но тогава бе тъмно и освен това те държаха завеските на прозорците спуснати — тя свали шапката си, която бе подгизнала от вода, и я сложи на седалката между тях, за да изсъхне. — Но усещането ми е такова, сякаш вече съм я виждала. В книгите. Непрекъснато си представям, че ще видя Торнфийлд Хол да се извисява сред дърветата или пък Вутъринг Хейтс, кацнал върху някой каменист зъбер.

— Вутъринг Хейтс се намира в Йоркшир — каза Уил изпод шапката си, — а сега не сме никак близо до Йоркшир. Дори не сме стигнали Грантъм. Освен това в Йоркшир няма нищо, което би те впечатлило. Възвишения и долини и никакви истински планини, каквито имаме ние в Уелс.

— Липсва ли ти Уелс? — попита Теса. Не знаеше защо го направи; знаеше, че да разпитва Уил за миналото му е все едно да дразниш куче с рана на задника, но не можа да се удържи.

Уил присви рамене.

— Какво има да ми липсва? Овце и пеене — отвърна той. — И нелеп език. Искъм д'съм току пян, че да н'моъ д'си спомня собственту си име.

— Какво означава това?

— Означава „искам да съм толкова пиян, че да не мога да си спомня собственото си име”. Много ще ви е от полза.

— Това не беше много патриотично — забеляза Теса. — Не си ли спомни току-що за планините?

— Патриотизъм? — самодоволно погледна Уил. — Да ти кажа ли какво е патриотизъм? В знак на почит към родното си място, съм си

татуирал дракона на Уелс върху...

— Ти си във възхитително настроение, Уилям — прекъсна го Джем, но в гласа му нямаше жлъч. Все пак, тъй като ги наблюдаваше от известно време, заедно и поотделно, Теса знаеше, че да се наричат с цялото си име, вместо с кратките си имена означаваше нещо. — Помни, че Старкуедър не може да понася Шарлот, така че, ако настроението, в което си.

— Обещавам да очаровам този дявол — каза Уил, надигайки се и намествайки смачканата си шапка. — Ще го очаровам с такава сила, че когато приключа, той ще остане да лежи отпуснат на земята, опитвайки се да си спомни как се казва.

— Човекът е на осемдесет и девет — измърмори Джем. — Много е възможно вече да има този проблем.

— Предполагам, че точно сега трупаш запасите си от чар? — поинтересува се Теса. — Не искаш ли да се разделиш с част от тях заради нас?

— Точно така — в гласа на Уил се забелязваше задоволство. — Освен това семейство Старкуедър не може да понася не Шарлот, а баща й.

— Греховете на бащите — отвърна Джем. — Те не проявят благосклонност към никого от семейство Феърчайлд, нито пък към някого, свързан с тях. Шарлот никога не би изпратила Хенри.

— Това е така, защото винаги когато някой изпрати Хенри сам за нещо извън къщи, този някой рискува да предизвика международен скандал — каза Уил. — Но да, за да отговоря на незададения от теб въпрос, разбирам защо Шарлот ни гласува такова доверие и смятам да го оправдая. И аз не по-малко от всеки друг не искам да видя кривогледия Бенедикт Лайтууд и гнусните му синове начело на Института.

— Не са гнусни — каза Теса.

Уил присви очи.

— Какво каза?

— Гидеон и Гейбриъл — отвърна Теса. — Изглеждат доста добре, изобщо не са гнусни.

— Говоря — изрече Уил с гробовен тон, — за катраненочерните дълбини на душите им.

Теса възропта.

— А какъв е цветът на дълбините на твоята душа, Уил Херондейл?

— Морав.

Теса погледна към Джем, надявайки се на помощ, но той само се усмихна.

— Може би трябва да обсъдим стратегията си — каза той. — Старкуедър мрази Шарлот, но знае, че сме изпратени от нея. Как да направим така, че да спечелим благоразположението му?

— Теса може да си послужи с женските си чарове — каза Уил. — Шарлот каза, че той обожава сладки личица.

— Шарлот какво обясни на Старкуедър за моето присъствие? — попита Теса, доста късно осъзнавайки, че е трябвало да се поинтересува по-рано за това.

— Ами тя не му даде обяснения; само имената ни. Беше доста лаконична — отвърна Уил. — Мисля, че остави на нас възможността да съчиним някаква правдоподобна история.

— Не можем да му кажем, че съм ловец на сенки; той веднага ще разбере, че не съм. Нямам никакви знаци.

— Както и такива на магьосница. Той ще помисли, че тя е мунданка — каза Джем. — Теса би могла да се превъплъти, но...

Уил я погледна някак умозрително. Теса обаче знаеше, че това не означава нищо, дори по-лошо от нищо, всъщност тя дори почувства, че погледът му е като нокът, който драска тила й, карайки я да потръпва. Тя се насили да му отвърне с каменно изражение.

— Може би трябва да кажем, че е побърканата ни неомъжена леля, която настоява да ни придружава навсякъде.

— Моята леля или твоята? — попита Джем.