Принц с часовников механизъм

Завеските на каретата бяха дръпнати встрани, така че се виждаше свъсеното възчерно небе, надвиснало над хоризонта.

— Ще вали — каза Джем, отмятайки назад влажната си сребриста

коса.

Уил не отвърна нищо. Само се взираше през прозореца. Очите му бяха като арктическото море през нощта.

— Сесили — каза Теса с много по-мек тон, отколкото този, с който бе говорила с Уил през изминалите дни. Той изглеждаше толкова нещастен, толкова мрачен и самотен, като пустошта, през която бяха минали. — Сестра ти много прилича на теб.

Уил отново не отвърна нищо. Теса, която седеше върху твърдата седалка до Джем, потръпна леко. Дрехите й бяха влажни от мократа земя и клони, а и в каретата бе хладно. Джем се протегна надолу, напипа някакво грубо пътническо одеяло и го метна върху тях двамата. Тя усети топлината, излъчваща се от тялото му, сякаш бе трескав, и се премести по-близо до него, за да се стопли.

— Студено ли ти е, Уил? — попита тя, но той само поклати глава, очите му все още бяха вперени навън; гледаше, без да вижда, към отминаващата местност. Тя отчаяно погледна към Джем.

Джем се обади, гласът му бе ясен и прям:

— Уил — каза той. — Мислех... мислех, че сестра ти е мъртва.

Уил отмести поглед от прозореца и ги погледна. Усмихна се и усмивката му бе смразяваща.

— Сестра ми е мъртва — промълви.

Това бе всичко, което пожела да каже. През останалата част от пътя всички мълчаха.

Тъй като почти не бе спала през изминалата нощ, Теса задряма, но непрекъснато се събуждаше и спа на пресекулки, докато не пристигнаха на гарата в Йорк. Тя слезе в мъглата и последва останалите до перона за Лондон; бяха пристигнали в последната минута и едва не изпуснаха влака; Джем задържа вратата отворена, докато те двамата с Уил се изкачиха по стъпалата. По-късно тя щеше да си спомни начина, по който ги гледаше, увиснал на вратата, гологлав, викайки ги, а после продължил да гледа през прозореца, когато влака потегли; гледаше Готшъл, който стоеше на перона и се взираше след тях, свалил шапката си, а в тъмните му очи се четеше тъга. Всичко друго се губеше в мъгла.

Този път не разговаряха, докато влакът пухтеше из пътя си през селската местност, ставаща все по-мрачна от надвисналите над нея облаци; пътуваха в тишина. Теса облегна брадичка върху ръката си, опирайки глава на твърдото стъкло на прозореца. Край тях прелитаха зелени хълмове, малки градчета и селца, всяко със спретнатата си малка гара, името на която бе изписано със златни букви върху червена табела.

В далечината се извисяваха църкви, градовете се приближаваха и отдалечаваха. Теса прочете по устните на Джем как прошепна на Уил — на латински — "Ме зреела, те зреела", а Уил не му отвърна.

* Погледни ме (лат.). — Бел. Прев.

Имаше смътен спомен, че след това Джем бе излязъл от купето, а тя се взираше в Уил през мрачното пространство между тях. Слънцето бе започнало да залязва и хвърляше розови отблясъци върху кожата му, контрастирайки с празния поглед в очите му.

— Уил — меко каза тя, в полусън. — Миналата нощ... — искаше да каже "ти беше много мил, благодаря ти”.

Враждебният поглед на сините му очи я прониза.

— Не е имало минала нощ — каза той през зъби.

Тя се стресна и почти се събуди.

— О, така ли? Значи просто се пренесохме от единия ден в другия, така ли? Колко странно, че никой друг не го забеляза. Това е просто цяло чудо, ден без нощ.

— Не ме тормози, Теса — ръцете на Уил бяха приковани към коленете му, ноктите на ръцете му, с мръсотия под тях, бяха забити в плата на панталоните му.

— Сестра ти е жива — каза тя, прекрасно осъзнавайки, че го провокира. — Не трябва ли да си доволен?

Той пребледня.

— Теса — започна той и се наведе напред, сякаш щеше да направи незнайно какво: да удари прозореца и да го счупи, да я раздруса за раменете или да я сграбчи, сякаш с намерение никога повече да не я пуска. Бе нещо като моментно умопомрачение. След това вратата на купето се отвори и Джем влезе вътре, носейки някаква влажна кърпа.

Той премести поглед от Уил към Теса и повдигна сребристите си вежди.

— Това е цяло чудо — каза той. — Успяла си да го накараш да говори.

— Всъщност само ми се разкрещя — каза Теса. — Не постигнах особен успех.

Уил отново бе застанал до прозореца и гледаше навън, без да поглежда към никого от тях, докато разговаряха.

— Все пак е нещо — каза Джем и седна до нея. — Сега ми подай ръцете си.

Изненадана. Теса протегна ръцете си и изпадна в ужас, бяха мръсни, с напукани и изпочупени от ровенето в йоркширската земя нокти. Кървава драскотина раздираше кокалчетата й, а тя дори не бе усетила кога я е получила.

Не бяха ръце на дама. Тя си спомни за великолепните розовобели

ръце на Джесамин.

— Джесамин щеше да се ужаси — промърмори тя. — Щеше да ми каже, че имам ръце на чистачка.

— И какво срамно има в това, за бога? — каза Джем, почиствайки внимателно изподрасканите й ръце. — Видях, че се втурна след нас и после се появи онзи автоматон. Ако Джесамин не се е научила досега да уважава кръвта и земята, никога няма да се научи.