Принцеса с часовников механизъм

да те видим как се влачиш и сега.

— Тогава ще се наложи да ми отсечете краката.

— Това лесно може да се уреди — съобщи мъжът, който го държеше.

Уил сякаш изригна. Заби глава в лицето на върколака пред себе си и

едновременно чу и усети отвратителното хрущене, когато носът на мъжа

се строши; гореща кръв рукна по лицето му, той политна назад и рухна на

колене върху плочите на двора, притиснал ръце към лицето си в опит да

спре кръвотечението.

Нечии пръсти сграбчиха Уил за рамото, остри нокти се впиха в

мократа му риза. Той се обърна рязко към останалите върколаци и видя,

че в ръката на новия му нападател проблясва остър нож, сребрист на

лунната светлина. Очите на върколака блещукаха през дъждовните капки,

златно-зелени и заплашителни.

„Не са дошли, за да се заяждат с мен или да ме поступат" , даде си

сметка Уил. „Тук са, за да ме убият."

В продължение на един миг бе изкушен да ги остави да го направят.

Мисълта да умре му се стори като огромно облекчение — свършено щеше

да бъде с цялата болка, с отговорността, просто потапяне в смъртта и

пълна забрава. Съвършено неподвижен, той гледаше как ножът се спуска

към него. Всичко сякаш се случваше много бавно — приближаващото

стоманено острие, злобно ухиленото лице на върколака, размазано от

дъжда.

В този миг пред очите му изникна образът на онова, което бе сънувал

предишната нощ: Теса, която тичаше към него по зелената пътека. Теса.

Той посегна автоматично и сграбчи китката на върколака, като в същото

време избегна удара, минавайки под вдигнатата му ръка. След това я

дръпна надолу с все сила, строшавайки я с жестоко пращене. Ликантропът

изкрещя и Уил усети как през тялото му като мълния премина мрачно

задоволство. Камата издрънча върху плочите на двора, когато младежът

изрита противника си между краката, а после стовари лакът в

слепоочието му. Върколакът се свлече на земята и повече не помръдна.

Уил грабна падналата кама и се обърна към другите. Останали само

трима, те определено не изглеждаха така уверени, както преди. Студена,

хищна усмивка изви устните му и той усети металическия вкус на дъжд и

кръв.

— Елате и ме убийте. Елате и ме убийте, ако смятате, че можете. —

Той подритна върколака в краката си. — Но ще трябва да се постараете

повече от приятелчето си.

Те се нахвърлиха отгоре му, извадили остри нокти, и Уил падна тежко

на земята, удряйки главата си в каменните плочи. Те раздраха рамото му,

ала той се извъртя под обсипващите го удари и замахна с камата си.

Отекна пронизителен вик на болка, завършил със скимтене, и тежкото

тяло отгоре му, което се движеше и бореше, изведнъж се отпусна

безжизнено. Уил се претърколи настрани и скочи на крака, обръщайки се

светкавично.

Върколакът, когото беше намушкал, лежеше с широко отворени очи,

мъртъв, в бързо разширяваща се локва от кръв и дъждовна вода.

Последните двама от глутницата се мъчеха да се изправят, кални и

подгизнали. От рамото на Уил течеше кръв, където един от тях беше

оставил дълбоки бразди с ноктите си. Болката беше великолепна. Той се

разсмя през кръвта и калта, стичащи се от лицето му, докато дъждът

отмиваше алената течност от острието на камата му.

— Пак — каза той и едва разпозна собствения си глас, неестествен,

дрезгав и смъртоносен. — Пак.

Един от върколаците се обърна и побягна. Уил отново се разсмя и

пристъпи към последния от нападателите си, който стоеше като вцепенен,

вдигнал ръце с хищни нокти... дали в израз на храброст, или на ужас,

младият мъж не беше сигурен и не се интересуваше. Един силен удар с

тласък напред и щеше да премине през сухожилия и кости и да потъне в

сърцето...

— Спрете! — Разнеслият се глас беше суров, заповеднически, познат.

Уил извърна поглед настрани. Прегърбил рамене, за да се предпази от

дъжда, Улси Скот крачеше през двора. — Заповядвам и на двама ви да

престанете незабавно!

Върколакът веднага отпусна ръце, хищните му нокти изчезнаха и той

наведе глава — класически жест на подчинение.

— Господарю...

Клокочещ гняв се разля във вените на Уил, изличавайки всяка следа

от разум и трезва мисъл, и оставяйки единствено ярост. Той посегна и

като издърпа върколака към себе си, го стисна за врата и опря острието в

гърлото му. Улси, който вече беше само на няколко крачки от тях, се

закова на място. Зелените му очи мятаха искри.

— Само още една стъпка — заяви Уил — и ще прережа гърлото на

малкото ти вълче.

— Казах да престанете — рече Улси с равен глас. Както винаги беше

облечен в добре ушит костюм, върху който носеше брокатено палто,

макар че сега всичко беше доволно подгизнало от дъжда. Русата му коса,

залепнала по челото и шията, бе изгубила цвета си от водата. — И

двамата.

— Само че аз не съм длъжен да те слушам! — изкрещя Уил. — Аз

печелех. Печелех! — Погледът му обходи пръснатите из двора тела на

тримата вълци, с които се беше бил: двама от тях — в безсъзнание,

третият — мъртъв. — Глутницата ти ме нападна, без да съм ги

предизвикал. Нарушиха Съглашението. Аз просто се защитавах. Те