Принцеса с часовников механизъм

изпитваше празнина. Сякаш някаква огромна ръка се беше протегнала и

бе изтръгнала от вътрешностите му всичко онова, което го правеше човек,

превръщайки го в куха черупка на самия себе си.

Когато приключи със закуската, прибра стилито в торбата, свали

съсипаната риза и си облече чиста. Докато го правеше, не можа да се

сдържи да не погледне към парабатайската руна на гърдите си.

Вече не беше черна, а сребристобяла, като отдавна избледнял белег.

Гласът на Джем отекна в съзнанието му, спокоен, сериозен и познат: „И се

случило така, че... душата на Джонатан била свързана с душата на Давид.

Джонатан го обичал, както обичал собствената си душа... После

Джонатан и Давид сключили споразумение, защото той го обичал както

собствената си душа. Били двама войници и душите им били свързани от

Небето, и оттам нефилимът Джонатан взел идеята за парабатаите и

закодирал церемонията в Закона“.

В продължение на години този Знак и присъствието на Джем бяха

единственото доказателство, че някой го обича, с което Уил разполагаше.

Единственото, на което се осланяше, за да е сигурен, че самият той е

действителен, че наистина съществува. Пръстите му проследиха

очертанията на избледнялата руна. Беше си мислил, че ще я мрази, че ще

ненавижда вида й на слънчевата светлина, но за негово учудване не бе

станало така. Радваше се, че тя не бе изчезнала от кожата му сега. Знак,

който говореше за загуба, си оставаше Знак, напомняне. Не може да

изгубиш нещо, което никога не си имал.

Уил бръкна в торбата и извади ножа, който Джем му беше дал — тясно

острие с изящна сребърна дръжка. Под сянката на дъба поряза дланта си и

загледа как кръвта му напоява земята. След това коленичи и заби

острието в поаленялата пръст. За миг се поколеба с ръка върху дръжката

на оръжието.

— Джеймс Карстерс — каза на глас и преглътна с усилие. Винаги беше

така — когато най-силно се нуждаеше от думи, те не идваха. Словата на

библейската парабатайска клетва изникнаха в съзнанието му: „Не ме

умолявай да те оставя и да не дойда подире ти: защото, гдето идеш ти, и

аз ще ида, и гдето останеш, и аз ще остана; твоите люде ще бъдат мои

люде, и твоят Бог ще бъде мой Бог; гдето умреш ти, и аз ще умра и там ще

се погреба; така дами направи Ангелът, да! и повече да ми притури, ако

друго, освен смъртта ме разлъчи от теб".*

* Цитат от Стария завет, Рут 1:16. — Бел. прев.

Ала не. Това се изричаше, когато ви съединяваха, не когато ви

разделяха. Давид и Джонатан също бяха разделени от смъртта. Разделени,

но не и разединени.

— Преди време ти казах, Джем, че никога няма да ме напуснеш —

заяви Уил, стискайки дръжката на камата с окървавената си ръка. — И ти

все още си с мен. Когато дишам, ще мисля за теб, защото без теб щях да

умра още преди години. Когато се събуждам и когато заспивам, когато

вдигам ръце, за да се защитя и когато легна, за да умра, ти ще бъдеш с мен.

Ти вярваш, че се раждаме отново и отново. Аз вярвам, че има река, която

разделя мъртвите и живите. Едно знам със сигурност: ако се преродим, ще

те срещна в друг живот, а ако наистина има река, ти ще ме чакаш на брега

й, за да я прекосим заедно. — Уил си пое дълбоко дъх и като пусна ножа,

вдигна ръка. Порязването върху дланта му вече зарастваше — резултат от

половин дузината иратцета по него. — Чу ли това, Джеймс Карстерс?

Двамата сме свързани, ти и аз, през вододела на смъртта, през колкото и

поколения да ни очакват. Завинаги.

Изправи се на крака и погледна към ножа. Оръжието беше на Джем,

кръвта — негова. Това късче земя, независимо дали някога щеше да го

намери отново, независимо дали оцелееше, за да го потърси, щеше да бъде

тяхно.

Уил се обърна и тръгна към Балиос, към Уелс и Теса. И повече не

погледна назад.

До: Шарлот Брануел

От: Консул Джосая Уейланд

Доставено по лакей

Уважаема госпожо Брануел,

Не съм сигурен, че напълно разбирам писанието ви. Струва ми се

невероятно, че разумна жена като вас отдава такова огромно значение на

думите на момче като Уил Херондейл, което неведнъж е доказвало своето