Принцеса с часовников механизъм

броени секунди ще мога да прехвърля в Кадер Идрис толкова ловци на

сенки, колкото е необходимо.

— Само че няма да има ловци на сенки, които да прехвърляме — каза

Шарлот. — Вижте, ето тук консулът ми забранява да повдигам този

въпрос пред когото и да било от Анклава. Неговата власт превъзхожда

моята. Наруша ли подобна заповед... можем да изгубим Института.

— Е, и? — разгорещено се намеси Сесили. — Да не би да държиш

повече на поста си, отколкото на Уил и Теса?

— Госпожице Херондейл — започна Хенри, но съпругата му му даде

знак да замълчи.

Изглеждаше ужасно уморена.

— Не, Сесили, не е това, ала Институтът ни дава защита. Без него

шансовете ни да помогнем на Уил и Теса сериозно ще пострадат. Като

ръководител на Института мога да им осигуря помощ, на каквато няма да

съм способна като обикновен ловец на сенки...

— Не — обади се Гейбриъл изведнъж. Беше бутнал чинията си

настрани; тънките му пръсти, когато махна с ръка, бяха побелели от

напрежение. — Не можеш да го направиш.

— Гейбриъл? — въпросително подхвърли Гидеон.

— Няма да мълча повече. — Младежът се изправи, сякаш

възнамеряваше да държи реч или да избяга от стаята, Сесили не беше

сигурна кое от двете. Измъчените му зелени очи се обърнаха към Шарлот.

— В деня, в който консулът беше тук и отведе мен и брат ми за разпит, той

ни заплашва, докато не се съгласихме да те шпионираме и да му

докладваме.

Шарлот пребледня, Хенри понечи да се изправи, а Гидеон направи

умолителен жест.

— Шарлот — каза той. — Ние така и не го сторихме. Не му казахме и

дума. Или поне нищо, което да е вярно — поправи се той, оглеждайки

лицата на останалите, които се взираха в него. — Само лъжи. Насочване в

погрешна посока. Две писма му бяха достатъчни, за да ни остави на мира.

Разбра, че е безсмислено.

— Вярно е, госпожо — обади се тихичък глас от ъгъла на стаята.

Софи. Сесили почти не я беше забелязала, застанала там с

пребледняло лице под бялата шапчица.

— Софи! — Хенри звучеше напълно потресен. — Ти си знаела?

— Да, но... — Гласът на прислужницата трепереше. — Той ги заплашил

с ужасни неща, господин Брануел. Казал им, че ще изличи името Лайтууд

от регистрите на ловците на сенки, че ще изхвърли Татяна на улицата. И

въпреки това те не му казаха нищо. Когато престана да ги притиска за

информация, реших, че му е станало ясно, че няма нищо за откриване и се

е отказал. Толкова съжалявам. Аз...

— Тя не искаше да ви навреди — отчаяно се намеси Гидеон. — Моля

ви, не обвинявайте Софи за това!

— Не я обвинявам. — Шарлот местеше тъмните си очи между братята

Лайтууд и Софи. — Но предполагам, че има и още нещо, нали?

— Това е всичко, наистина... — започна по-големият брат.

— Не — прекъсна го Гейбриъл. — Не е. Гидеон, когато ти казах, че

консулът повече не иска да му докладваме за Шарлот, те излъгах.

— Какво? — Гидеон изглеждаше ужасен.

— В деня на нападението той ме дръпна настрани, за да говорим

насаме — обясни младежът. — Каза, че ако му помогна... ако открия някое

нарушение на Шарлот, ще ни върне имението Лайтууд, ще възстанови

честта на фамилното ни име, ще покрие стореното от баща ни... — Той си

пое дълбоко дъх. — И аз му отговорих, че ще го направя.

— Гейбриъл — простена Гидеон и зарови лице в ръцете си. Малкият

му брат изглеждаше така, сякаш едва се държи на крака и всеки миг ще му

прилошее. Разкъсвана между съжаление и ужас, Сесили си припомни

онази нощ в тренировъчната стая, когато му беше казала, че има вяра в

него и е сигурна, че ще вземе правилните решения.

— Ето защо изглеждаше толкова уплашен, когато те повиках да

говорим по-рано — каза Шарлот, приковала поглед в Гейбриъл. — Решил

си, че съм те разкрила.

Хенри отново понечи да се изправи. Приятното му, открито лице беше

потъмняло от първия пристъп на истински гняв, който Сесили бе виждала

върху него.

— Гейбриъл Лайтууд — каза той. — Никога не си видял друго, освен

добрина от жена ми, а ето как й се отплащаш.

Шарлот сложи успокоително ръка върху тази на съпруга си.

— Хенри, почакай. Гейбриъл, какво си направил?

— Подслушах разговора ти с Алойзиъс Старкуедър — призна момчето

с приглушен глас. — След това написах писмо на консула и му казах, че

основаваш искането си за изпращане на отряд в Уелс върху думите на

един луд, че си доверчива и твърдоглава...

Очите на Шарлот се впиваха пронизващо в Гейбриъл и Сесили си

помисли, че за нищо на света не би искала да попадне под този поглед.

— Написал си го — каза тя. — А изпрати ли го?

Гейбриъл си пое дъх, дълбоко и накъсано.

— Не. — Той бръкна в ръкава си, извади сгънат лист и го хвърли на

масата. Сесили се взря в него и видя, че е изпоцапан с отпечатъци от

пръсти, а краищата му са омачкани, сякаш беше сгъван и разгъван безброй

пъти. — Не можах да го направя. Нищо не съм му казал.

Сесили изпусна дъха, който до този миг дори не си бе дала сметка, че е

сдържала.

Софи издаде тих звук и тръгна към Гейбриъл, който изглеждаше така,

сякаш се съвзема след удар в стомаха. Без нито за миг да изгуби

спокойствието, което беше запазила от самото начало, Шарлот се

пресегна, взе писмото, хвърли му един поглед и отново го върна на масата.

— Защо не си го изпратил? — попита тя.