Принцеса с часовников механизъм

предвиждано от Закона.

Джосая Уейланд,

Консул на Клейва

19

Ще легнем и ще изгорим

И ще те изгоря в замяна, ще те изгоря изцяло;

и в ада да отида заради това, ще легнем двама с тебе

и ще изгорим.

Шарлот Мю, „В гробището Нънхед"

Беше тъмно само в продължение на няколко мига. Ледената вода го

повлече надолу и ето че Уил падаше... успя да се свие на кълбо в последния

миг, преди да се блъсне в земята и ударът да изкара въздуха от дробовете

му. Той се задави и се претърколи по корем, а после се надигна на колене;

от косата и дрехите му се стичаше вода. Посегна към магическата си

светлина, ала после отпусна ръка — това можеше да привлече вниманието

към него. Налагаше се да се задоволи само с руната за нощно виждане.

Тя му беше достатъчна, за да успее да различи, че се намира в

скалиста пещера. Вдигнеше ли поглед нагоре, виждаше водите на езерото,

завихрени над главата му, удържани сякаш от стъклена преграда, а над

тях — размазано късче от луната. От пещерата тръгваха тунели без

никакво обозначение, което да подсказва накъде водят. Уил се изправи на

крака и като си избра наслуки най-крайния тунел отляво, предпазливо

навлезе в мрака.

Тунелите бяха широки, с гладък под, по който нямаше никакви следи,

показващи откъде бяха минали създанията с часовников механизъм.

Стените бяха от груба вулканична скала. Той си спомни как преди години

двамата с баща му бяха изкачили Кадер Идрис. За планината се разказваха

много легенди: че е била трон на великан, който седял на него и

съзерцавал звездите; че крал Артур и рицарите му спели под нея в

очакване на времето, когато Британия ще се пробуди и отново ще има

нужда от тях; че всеки, прекарал нощта в планината, на сутринта ще бъде

или поет, или луд.

Само ако хората знаеха, помисли си Уил, когато сви зад един завой в

тунела и се озова в друга пещера, колко необикновена бе истината

всъщност.

В другия край имаше нова, още по-просторна пещера, в която

проблясваше мъждива светлина. Младежът забеляза нещо да блещука

тук-там и за миг реши, че е вода, стичаща се по черните стени, ала когато

се приближи, за да погледне, видя, че са жили от кристален кварц.

Докато приближаваше към слабичкия светлик, усети, че пулсът му се

ускорява и се насили да диша дълбоко, за да го успокои. Знаеше защо

сърцето му бие така — Теса. Ако беше пленница на Мортмейн, тя беше

тук... наблизо. Някъде в този подобен на медна пита лабиринт от тунели

той щеше да я открие.

Чу гласа на своя парабатай да отеква в главата му, сякаш Джем стоеше

до него и го съветваше. Той все повтаряше, че в края на мисиите Уил

винаги прибързвал, вместо да действа систематично и добре премерено, и

че човек трябвало да се съсредоточи върху следващата стъпка по

пътеката пред себе си, а не върху планината, издигаща се в далечината,

защото в противен случай може никога да не достигне целта си. Уил

затвори очи за миг. Знаеше, че приятелят му бе прав, но му беше трудно да

следва съвета му, когато целта пред него беше момичето, което обичаше.

Отвори очи и тръгна към мъждивата светлина в далечния край на

пещерата. Земята под краката му беше гладка, без скали или камъчета, и с

жили като мрамор. Светлината напред припламна по-силно... и Уил се

закова на място.

Единствено годините на подготовка като ловец на сенки му

попречиха да политне към сигурна смърт.

Защото подът свършваше рязко и от другата страна зееше дълбока

пропаст. Уил стоеше на ръба на скала, издигаща се над кръгъл

амфитеатър, пълен с автоматони. Те бяха смълчани и неподвижни, като

механични играчки, които никой не беше навил. Бяха облечени, също като

онези в селото, в останки от военни униформи, подредени като оловни

войници в естествен размер.

В средата на помещението се издигаше каменна платформа, върху

която имаше маса и отгоре й, като труп, приготвен за аутопсия, лежеше

друг автоматон. Главата му беше от гол метал, ала върху останалата част

от тялото му беше опъната бледа човешка кожа... а по нея бяха нарисувани

руни.

Докато се взираше в тях с широко отворени очи, Уил постепенно ги

разпозна: за памет, за пъргавина, за бързина, за нощно зрение. Никога

нямаше да подействат, разбира се, не и върху създание от метал и

човешка кожа. Можеха и да заблудят ловците на сенки от разстояние, но...

„Ами ако използва кожа от ловци на сенки?", прошепна едно гласче в

ума на Уил. „Какво ще създаде тогава? Колко луд бе Мортмейн и докъде ще

стигне?" Тази мисъл, както и гледката на небесните руни, нарисувани

върху едно толкова чудовищно създание, накараха стомаха на Уил да се

свие. Той се отдръпна от ръба на скалата със залитане и се облегна на

студената каменна стена, а ръцете му бяха влажни от пот.

Отново видя селцето с труповете по улиците и чу механичното

съскане на демона с часовников механизъм: „През всички тези години вие