Принцеса с часовников механизъм

ни прокуждахте от този свят с вашите оръжия с руни, ала сега ние

притежаваме тела, срещу които те са безсилни и този свят ще бъде наш".

Ярост се разля във вените му като огън. Откъсна се от стената и се

втурна в един тесен коридор, далеч от просторното помещение. Докато

вървеше му се стори, че чува нещо зад себе си — някакво бръмчене, сякаш

навиваха огромен часовник, ала когато се обърна, не видя нищо, освен

гладките стени на пещерата и неподвижните сенки.

Тунелът, по който вървеше, постепенно се стесняваше, докато накрая

Уил трябваше да се провира обърнат на една страна покрай издадена

скала, пълна с кварцови жили. Ако се стеснеше още малко, той щеше да е

принуден да се върне обратно в пещерата; тази мисъл го накара да

продължи с удвоена енергия и той се плъзна напред, при което едва не

падна, когато стените внезапно се отдръпнаха и коридорът се разшири.

Беше почти като преддверието в Института, само че стените бяха от

гладък камък и по тях, закрепени в метални скоби, бяха закачени факли.

До всяка факла имаше сводеста врата, също изработена от камък. Първите

две бяха отворени, разкривайки празни стаи, тънещи в мрак.

Зад третата се намираше Теса.

Уил не я забеляза веднага щом прекрачи прага. Каменната врата се

притвори зад него, но той установи, че вътре не е съвсем тъмно —

догарящите пламъци в камината в другия край на стаята хвърляха

блещукаща светлина. За негово учудване мястото беше обзаведено като

стая в странноприемница — с легло, умивалник, черги по пода и дори

завеси по стените, макар да закриваха гол камък, а не прозорци.

Пред огъня, свита на земята, лежеше слаба сянка. Ръката на Уил

автоматично се вдигна към камата, втъкната в колана му... а после сянката

се обърна, косата й се разпиля по рамото и той видя лицето й.

Теса.

Ръката му пусна дръжката на камата, а сърцето подскочи в гърдите му

с невъзможна, болезнена сила. Видя как изражението й се променя —

любопитство, изумление, неверие. Тя стана, полите й се разстлаха около

нея, докато се изправяше, и протегна ръка.

—Уил?

Беше като завъртането на ключ в ключалката — сякаш освободен, той

пристъпи напред. Никога не бе имало по-голямо разстояние от това, което

го делеше от Теса в този момент. Стаята беше голяма — в този миг

разстоянието между Лондон и Кадер Идрис му се струваше нищо, в

сравнение с това от единия до другия й край. Усети някаква тръпка, сякаш

някаква съпротива, докато я прекосяваше. Видя как Теса протяга ръка,

устните й оформяха думи... а после тя беше в прегръдките му, и двамата —

почти останали без дъх, толкова силно се бяха блъснали един в друг.

Тя се изправи на пръсти, обвила ръце около раменете му и шепнейки

името му:

— Уил, Уил, Уил...

Той зарови лице в шията й, там, където гъстата й коса се навиваше в

къдрици; миришеше на дим и теменужки. Притисна я още по-силно до

себе си, а тя зарови пръсти в яката на тила му и двамата останаха така,

вкопчени един в друг. В продължение на този едничък миг железният

юмрук на скръбта, който го бе стиснал от смъртта на Джем насам, сякаш

охлаби хватката си и той отново можеше да диша.

Помисли си за ада, в който се намираше, откакто беше напуснал

Лондон — дните, прекарани в безспирна езда, безсънните нощи. Кръв и

загуба, и болка, и битки. Всичко това, за да стигне дотук. При Теса.

— Уил — повтори тя и той сведе поглед към мокрото й от сълзи лице.

Върху едната й буза имаше синина — някой я беше ударил и сърцето

му се изпълни с ярост. Щеше да открие кой го е направил и да го убие. А

ако беше Мортмейн, щеше да го убие едва след като изпепелеше до основи

чудовищната му лаборатория, така че този луд да види унищожението на

всичко, което беше създал...

— Уил... — Гласът на Теса го извади от мислите му. Звучеше като

останала без дъх. — Уил, идиот такъв.

Романтичните му идеи увехнаха като попарени с вряла вода.

— Аз... какво?

— О, Уил! — Устните й потръпваха. Изглеждаше така, сякаш не може

да реши дали да се разсмее, или да заплаче. — Помниш ли как веднъж ми

каза, че красивият млад герой, който се опитва да ме спаси, никога не

греши. Дори да твърди, че небето е пурпурно и валят таралежи.

— Първият път, когато те видях. Да.

— О, Уил. — Тя се отдръпна нежно от прегръдката му, прибирайки

един кичур коса зад ухото си. Очите й не се откъсваха от неговите. — Не

мога да си представя как си ме открил, колко трудно трябва да е било.

Невероятно е. Но... наистина ли смяташ, че Мортмейн би ме оставил сама,

неохранявана, в стая с отворена врата? — Тя се извърна и направи

няколко крачки напред, а после се закова на място. — Ето — заяви и

вдигна ръка с разперени широко пръсти. — Тук въздухът е солиден като

стена. Това е затвор, Уил, и сега ти си в него заедно с мен.

Младият мъж се приближи и застана до нея, знаейки какво ще открие.

Помнеше съпротивлението, което беше усетил, докато прекосяваше

стаята. Въздухът се накъдри лекичко, когато го докосна с пръст, ала

въпреки това беше корав като замръзнало езеро.

— Познавам това вещество. Понякога Клейвът използва негова