Принцеса с часовников механизъм

— Не искам да имам ангел — рече Теса. — Искам да умра, както аз

реша, а не да бъда принудена да живея така, както Мортмейн иска.

— Не мога да те оставя да умреш. — Гласът на ангела беше пропит с

тъга и девойката неволно си припомни цигулката на Джем, свиреща

музиката на сърцето му. — Това е мое задължение.

Тя вдигна глава. Светлината от огъня минаваше през ангела като

слънчеви лъчи през кристал и хвърляше сияйни цветове по стените на

пещерата. Това не беше някакво скверно изобретение, а доброта,

изкривена и подчинена на волята на Мортмейн, ала по същината си —

божествена.

— Как се казваше, когато беше ангел? — попита момичето.

— Името ми — отвърна ангелът — беше Итуриел.

— Итуриел — прошепна Теса и протегна ръка към него, сякаш

можеше да го достигне, да го утеши по някакъв начин. Ала пръстите й

срещнаха единствено въздух. Очертанията на ангела потрепнаха и

избледняха, оставяйки след себе си единствено меко сияние, взрив от

светлина от вътрешната страна на клепачите й.

Ледена вълна заля Теса и тя се надигна рязко, отваряйки очи. Лежеше

на студения каменен под пред почти угасналия огън. В стаята цареше

мрак, разпръскван едва-едва от аленото сияние на жаравата. Ръженът

беше на мястото си. Теса вдигна ръка... и напипа ангела с часовников

механизъм около гърлото си.

Сън. Сърцето й се сви. Всичко беше просто сън. Нямаше ангел, който да

я окъпе в светлината си. Имаше само тази студена стая, настъпващият

мрак и ангелът с часовников механизъм, чието равномерно тиктакане

отброяваше минутите до края на всичко в света.

Уил стоеше на върха на Кадер Идрис, стиснал юздите на коня си в

ръка.

Докато яздеше към Долгелай беше видял планината да се издига като

внушителна стена над коритото на река Маудах, и шумно бе изпуснал дъха

си — беше пристигнал. Като дете се беше изкачил до върха заедно с баща

си и спомените бяха с него, когато остави утъпкания път и препусна натам

на гърба на Балиос, който сякаш продължаваше да бяга от пламъците на

селото, което бяха оставили след себе си. Бяха прецапали през едно

обрасло с тръстика езерце (от едната страна се виждаха сребристото море,

а от другата — върхът на Сноудон) и бяха навлезли в долината Нант

Кадер. Градчето Долгелай, което се бе разстлало под тях и в което тук-там

проблясваше светлина, беше красиво, но Уил не бе тук, за да се наслаждава

на гледката. С помощта на руната за нощно зрение, която си беше

нарисувал, успя да проследи дирята на създанията с часовников

механизъм. Те бяха достатъчно многобройни, за да изпотъпчат земята,

откъдето бяха минали. С лудешки разтуптяно сърце, младежът тръгна

към върха по пътеката от разруха, която чудовищата бяха оставили.

Следите им отвеждаха покрай купчина големи камъни, които Уил си

спомни, че се наричат морени. Те образуваха нещо като стена, която

защитаваше Куум Кау, малка долина в планината, в чието сърце лежеше

Лин Кау, ледниково езеро с кристални води. Дирите на механичната армия

тръгваха от брега на езерото...

И изчезваха.

Уил се взираше в студените, чисти води под себе си. На светлината на

слънцето, спомни си той, гледката беше величествена: наситеносиньото

езеро, заобиколено от тучна трева, лъчите на слънцето — докосващи

острите като бръснач ръбове на Манит Пенкойд, скалите, които

обграждаха Лин Кау. Струваше му се, че е на милион мили от Лондон.

Отражението на луната проблясваше във водите под него. Младежът

въздъхна. Малки вълнички миеха бреговете на езерото, ала не можеха да

изличат следите, оставени от автоматоните. Очевидно бе откъде бяха

дошли. Уил протегна ръка назад и погали шията на Балиос.

— Чакай ме тук. А ако не се върна, се прибери в Института. Те страшно

ще ти се зарадват, момчето ми.

Конят изцвили лекичко и го ухапа нежно по ръкава. Уил си пое дъх и

нагази в Лин Кау. Студената вода се покачи над ботушите му и се просмука

през панталоните чак до кожата му. Смразяващият допир беше толкова

стресиращ, че той неволно ахна.

— Пак мокър — каза си мрачно и се гмурна във водата, която го

придърпа надолу като плаващи пясъци, и едва успя да си поеме дъх, преди

ледените води да го изтеглят в мрака.

До: Шарлот Брануел

От: Консул Джосая Уейланд

Госпожо Брануел,

Смятайте се за освободена от задълженията си на ръководител на

Института. Бих могъл да говоря за разочарованието си и разрушеното

доверие между нас. Ала пред подобна невъобразима измяна, думите са

безполезни. При пристигането ми в Лондон утре, ще очаквам двамата със

съпруга ви да сте се изнесли от Института заедно с личните си вещи.

Всеки отказ да се подчините ще бъде посрещнат с най-суровото наказание,