Принцеса с часовников механизъм

Уил погледна сплетените им ръце и много нежно помилва

кокалчетата й с палци.

— Може би не съм. Ала има други неща, за които съм отговорен.

Теса си пое бърза, малка глътка въздух. Беше понижил глас и в него се

долавяше дрезгавина, която не беше чувала от...

Дъхът му стопляше кожата й и много скоро Теса дишаше също

толкова тежко, колкото него, а дланите й се плъзгаха по раменете, по

ръцете, по гърдите му...

Младата жена примига объркано и издърпа ръцете си от неговите. Не

виждаше него, а светлината на пламъците, играеща по стените на

пещерата, и чуваше гласа му в ухото си. Тогава всичко й се бе сторило като

сън, мигове, извадени от истинския живот, които сякаш се случваха в

някакъв друг свят. Дори сега й бе трудно да повярва, че онова наистина се

беше случило.

— Теса?

Гласът му беше колеблив, ръцете му — все така протегнати. Част от

нея искаше да ги улови, да го притегли към себе си и да го целуне, да се

изгуби в него, както го бе сторила преди. Защото той бе по-опияняващ от

всеки наркотик.

А после си спомни замъглените му очи в пушалнята на опиум,

прекрасните видения, които се бяха пръснали на безброй късчета в мига, в

който действието на наркотика беше отминало. Не. С някои неща човек

можеше да се справи единствено като се изправи срещу тях. Теса си пое

дъх и вдигна очи към Уил.

— Знам какво ще кажеш — заяви тя. — Мислиш за онова, което се

случи между нас в Кадер Идрис, понеже вярвахме, че Джем е мъртъв и че

ние също ще умрем съвсем скоро. Ти си почтен мъж, Уил, и знаеш какво

трябва да сториш сега. Трябва да ми предложиш брак.

Уил, който я бе изслушал, без да помръдне, доказа, че все още е в

състояние да я изненада, като се разсмя с тих, печален смях.

— Не очаквах да бъдеш толкова пряма, но предполагам, че би

трябвало. Нали познавам моята Теса.

— Аз наистина съм твоята Теса — отвърна тя. — Ала, Уил, не искам да

говориш за това сега. За брак, за обещания до края на живота...

Той приседна на ръба на леглото. Беше в бойно облекло, ръкавите на

широката му риза бяха навити до лактите, яката — отворена, така че

девойката можеше да види по кожата му зарастващите белези от битката,

бледите следи от целителни руни. Виждаше и болката, която започваше да

се появява в очите му.

— Съжаляваш за случилото се между нас?

— Нима може да се съжалява за нещо, което колкото и да е неразумно,

бе така красиво? — отговори тя и болката в очите му се превърна в

объркване.

— Теса, ако се боиш, че не го искам, че се чувствам задължен...

— Не. — Младата жена вдигна ръце. — Просто имам чувството, че в

сърцето ти цари същински хаос от тъга, отчаяние, облекчение, щастие и

объркване, и не искам да вземаш никакви решения, когато случващото се

ти идва твърде много. И не ми казвай, че не е така. И двамата не сме на

себе си, Уил, и никой от нас не е в състояние да взема решения.

В продължение на един миг той се поколеба. Пръстите му докоснаха

лекичко мястото над сърцето му, там, където някога беше парабатайската

му руна — девойката се запита дали изобщо си дава сметка, че го прави, —

а после каза:

— Понякога се боя, че си твърде мъдра, Теса.

— Е — отвърна тя, — все единият от нас трябва да бъде.

— Нищо ли не мога да направя? Предпочитам да остана до теб. Освен

ако ти не го искаш.

Погледът й падна върху нощното шкафче, където бяха подредени

книгите, които четеше преди нападението на автоматоните върху

Института... сякаш преди хиляда години.

— Можеш да ми четеш на глас — предложи Теса. — Ако нямаш нищо

против.

При думите й Уил вдигна глава и се усмихна. Беше странна усмивка, в

която се долавяше болка, ала беше истинска и беше негова. Тя му се

усмихна в отговор.

— Не — отвърна той. — Нямам нищо против.

Когато около четвърт час по-късно Шарлот побутна предпазливо

вратата и надникна в стаята на Теса, завари Уил да седи в едно кресло и да

чете на глас „Дейвид Копърфийлд". Трудно й беше да не се тревожи:

младежът бе изглеждал толкова отчаян, отпуснат безсилно на пода в

тренировъчната зала, така самотен, че тя не можеше да не си спомни

страха, който таеше открай време — че ако Джем някога ги напусне, ще

отнесе със себе си най-доброто от Уил. А Теса все още бе толкова крехка.

Топлият глас на Уил изпълваше стаята, заедно с приглушената

светлина от огъня в камината. Девойката лежеше на една страна с

разпиляна по възглавницата кестенява коса и съзерцаваше любимия си,

който бе навел лице над книгата, с нежност, която се отразяваше в

мекотата на гласа му, докато той четеше. Беше нежност толкова лична и

така дълбока, че Шарлот побърза да се отдръпне, затваряйки безшумно

вратата зад себе си.

И все пак гласът на Уил я последва по коридора, докато се

отдалечаваше, с далеч по-голяма лекота в сърцето й, отколкото само

преди няколко мига.

„...не мога да бдя над него така усърдно, както ми се иска, ако изобщо не