Принцеса с часовников механизъм

сякаш си някакъв пътеводител! Искам да казваш ужасно шантави, забавни

неща, да съчиняваш песни и да бъдеш... — „онзи Уил, в когото се влюбих",

за малко да каже тя. — И да си бъдеш Уил — довърши вместо това. — Или

ще те цапардосам по главата с чадъра си.

— Опитвам се да те ухажвам — разгневи се Уил. — Да те ухажвам,

както подобава. Затова се държа така. Знаеш го, нали?

— Господин Рочестър никога не е ухажвал Джейн Еър — изтъкна Теса.

— Не, той се облече като жена и изкара акъла на горкото момиче. Това

ли искаш?

— От теб би излязла страшно грозна жена.

— Напротив. От мен би излязла поразяваща красавица.

Девойката се разсмя.

— Ето — каза тя. — Това е истинският Уил. Не е ли по-добре така? Не

си ли съгласен?

— Не знам — отвърна той, измервайки я с поглед. — Боя се да

отговоря. Казвали са ми, че когато си отворя устата, на американските

момичета им иде да ме цапардосат с чадър.

Теса отново се разсмя и много скоро и двамата се смееха, а

приглушеният им кикот ехтеше сред дебелите стени на „Галерията на

шепота". След това нещата между тях определено бяха станали по-лесни и

усмивката, с която Уил й бе помогнал да слезе от каретата, когато се

върнаха в Института, беше ведра и истинска.

Същата нощ някой бе почукал тихичко на вратата на стаята й и когато

бе отишла да отвори, тя бе открила една книга на пода в коридора.

„Повест за два града". Странен подарък, помислила си бе Теса. В

библиотеката имаше екземпляр от книгата, който тя можеше да чете

толкова често, колкото си поискаше, но този тук беше чисто нов, с

квитанция от „Хатчардс"*, пъхната между корицата и заглавната страница.

Едва когато я отнесе в леглото със себе си, Теса забеляза, че на заглавната

страница е написано нещо.

* Най-старата книжарница в Англия; отваря врати в Лондон през

1797 г. и съществува и до днес. — Бел. прев.

Тес, Тес, Теса.

Съществувало ли е някога по-прекрасно име? Когато го произнасям на

глас, сърцето ми звънти като камбана. Странно е да си го представи

човек, нали — сърце, което звънти — но усещането е подобно на онова,

когато ме докосваш: сякаш сърцето ми звънти в гърдите, звукът трепти

надолу по вените ми и радостно отеква в костите ми. Защо написах това

в тази книга? Ти си причината. Ти ме научи да обичам тази книга, преди

само й се надсмивах. Когато я прочетох за втори път, с отворен ум и

сърце, почувствах огромното отчаяние на Сидни Картън и му завидях. Да,

на Сидни, защото въпреки че не се надява, че жената, която обича, би

могла да го заобича, той поне може да й каже за любовта си. Може да

направи така, че да й разкрие страстта си, независимо от това, че цената

е собствената му смърт. Бих избрал смъртта, заради шанса да ти кажа

истината, Теса, ако можех да съм сигурен, че това би била моята смърт.

Затова завидях на Сидни, завидях му, че е свободен. Сега най-после и аз съм

свободен и вече мога да ти кажа всичко, което се е натрупало в сърцето

ми, без да се страхувам, че това ще застраши живота ти. Ти не си

последното, за което душата ми жадува. Ти си първото, за което душата

ми мечтае, единствената любов, която не бях в състояние да спра да си

представям, че ще се осъществи. Ти си първият блян на душата ми и от

него, надявам се, ще се породят всички останали мечти, достатъчни, за да

изпълнят цял един живот.

Най-после с надежда:

Уил Херондейл

Теса бе седяла дълго след това, стиснала книгата, без да я чете,

гледайки как здрачът се спуска над Лондон. На сутринта беше изхвърчала