Принцеса с часовников механизъм

— Литературен критик, както винаги — въздъхна тя и зарея поглед

към другия край на стаята, където Шарлот говореше с висок, русокос мъж,

когото Теса не познаваше.

Уил се приведе към нея. От него се излъчваше едва доловим мирис на

нещо зелено и зимно, елха, кипарис или зелени лимони.

— Това в косата ти е имел. — Дъхът му опари бузата й. — Строго

погледнато, това означава, че всеки би могъл да те целуне, когато си

поиска.

Теса го погледна с широко отворени очи.

— Смяташ ли, че е вероятно някой да опита?

Той я докосна лекичко по бузата. Носеше бели велурени ръкавици, ала

младата жена сякаш усети допира на кожата му върху своята.

— Ще убия всеки, който посмее.

— Е — отвърна тя, — няма да е първият път, в който правиш нещо

скандално навръх Коледа.

Уил направи моментна пауза, а после се усмихна широко, с онази

рядка усмивка, от която цялото му лице грейваше и се променяше.

Усмивка, която Теса се бе опасявала, че си е отишла завинаги, изгубена

заедно с Джем в мрака на Града на тишината. Джем не беше мъртъв, но

част от Уил бе отишла с него, когато той си бе тръгнал — част, откъсната

насила от сърцето му и погребана там, сред шептящите кости. През онази

първа седмица Теса се бе тревожила, че любимият й никога няма да се

съвземе, че завинаги ще си остане като призрак, който броди из

Института, без да се храни, и час по час се обръща да каже нещо на някой

липсващ, само за да си спомни за отсъствието му и да замълчи с

помръкнало лице.

Ала Теса беше твърдо решена. Сърцето й беше разбито, но като

излекуваше неговото, сигурна бе тя, по някакъв начин щеше да изцели и

своето. Веднага щом стана достатъчно силна, тя се зае да му носи чай,

който той не искаше, и книги, които искаше; да го кара да ходи тук и там, и

да й помага в тренировките. Каза на Шарлот да престане да се отнася с

него така, сякаш е направен от стъкло и да го праща да се бие, както

преди, заедно с някой от братята Лайтууд, вместо с Джем. Шарлот го беше

сторила, макар и с тревога, и Уил се връщаше от битките окървавен и

покрит със синини, ала с грейнали, оживени очи.

— Това беше мъдро — казала й бе Сесили по-късно, докато двете

стояха край прозореца и гледаха как Уил и Гейбриъл разговарят на двора.

— Да бъде нефилим дава смисъл на живота му. Задълженията му на ловец

на сенки ще му помогнат да се съвземе. Задълженията му на ловец на

сенки и ти.

Теса бе пуснала пердето замислено. Двамата не бяха разговаряли за

случилото се в Кадер Идрис, за нощта, която бяха прекарали заедно.

Всъщност сега тя изглеждаше далечна като сън. Сякаш се бе случило с

някой друг, не с нея. Не беше сигурна дали и Уил изпитва същото. За

сметка на това бе сигурна, че Джем е знаел или предполагал, и че

прощаваше и на двама им, но от деня, в който Джем си бе тръгнал, Уил

повече не се бе приближил до нея, не й бе казал, че я обича, не я бе

попитал дали тя го обича.

Като че ли бяха минали векове, макар че всъщност бяха едва две

седмици, преди той да я завари сама в библиотеката и да я попита, някак

отсечено, дали иска да отиде на разходка с каретата на следващия ден.

Озадачена, Теса бе приела, чудейки се тайничко дали няма и друга

причина Уил да търси компанията й. Загадка, която да разследват?

Признание, което искаше да й направи?

Ала не, оказало се бе най-обикновена разходка с карета през парка.

Застудяваше и по краищата на езерцата бе започнала да се образува

ледена коричка. Голите клони на дърветата бяха печални и красиви и Уил

бе подхванал учтив разговор за времето и забележителностите на града.

Изглеждаше твърдо решен да продължи обучението й за Лондон оттам,

докъдето бе спрял Джем. Отидоха в Британския музей и Националната

галерия, в Кю Гардънс* и в катедралата „Сейнт Пол", където Теса най-

сетне изгуби търпение.

* Кралската ботаническа градина в Кю; голям комплекс от

ботаническа градина и оранжерии в югозападната част на Лондон, между

районите Ричмънд и Кю, исторически парков ландшафт, оформян в

периода от XVII до XX век. — Бел. ред.

Бяха в прочутата „Галерия на шепота" и тя се бе облегнала на

перилата, загледана в катедралата под тях, докато Уил й превеждаше

латинския надпис на стената на криптата, в която беше погребан

Кристофър Рен — „Ако търсите неговия паметник, огледайте се наоколо".

Разсеяно, тя бе протегнала ръка назад, за да я пъхне в неговата, при което

той незабавно се бе дръпнал с пламнало лице.

Теса го бе погледнала изненадано.

— Нещо не е наред ли?

— Не — отвърнал бе Уил прекалено бързо. — Просто... не те доведох

тук, за да те награбя в „Галерията на шепота".

Младата жена избухна.

— Не те моля да ме награбиш в „Галерията на шепота"! В името на

Ангела, Уил, ще престанеш ли да бъдеш толкова любезен!

Той я погледна слисано.

— Но не предпочиташ ли...

— Не, не предпочитам. Не искам да бъдеш любезен! Искам да си

бъдеш Уил! Не искам да ми показваш архитектурни забележителности,