Принцеса с часовников механизъм

отрови. — Той отиде до една от лавиците и трескаво прокара облечените

си в ръкавици ръце по томовете, които почиваха там. — Беше отдавна,

преди Джем да ми забрани да търся. Забравил съм...

Теса се приближи до него, полите на роклята й прошумоляха около

глезените й.

— Уил, спри.

— Но аз трябва да си спомня. — Той отиде до друг от рафтовете, после

до следващия; високото му стройно тяло хвърляше коса сянка върху пода.

— Трябва да намеря...

— Уил, не можеш да прочетеш всички книги в библиотеката

достатъчно бързо. Спри. — Тя беше зад него, достатъчно близо, за да види

къде яката на връхната му дреха е влажна от дъжда. — Така няма да

помогнеш на Джем.

— Как тогава? Как?

Той посегна към някаква книга, погледна я и я запрати на пода. Теса

подскочи.

— Престани — извика тя и като го улови за ръкава, го обърна към

себе си. Беше зачервен и задъхан, мускулите на ръката му под нейната

бяха напрегнати и корави като желязо. — Когато си търсел лек преди, не

си знаел онова, което знаеш сега. Не си имал съюзниците, които имаш сега.

Ще отидем да попитаме Магнус Бейн. Той има очи и уши в Долния свят, а и

владее най-различни магии. Помогна ни за твоето проклятие, би могъл да

ни помогне и сега.

— Само че този път си нямаме работа с проклятие — каза Уил със

стъклен поглед, сякаш рецитираше наизустена реплика от пиеса.

— Уил, чуй ме. Моля те. Нека отидем при Магнус. Той може да ни

помогне.

Младежът затвори очи и си пое дълбоко дъх. Очите на Теса се спряха

върху него. Не беше в състояние да се сдържа, когато не можеше да я види

— деликатните, тъмни ресници върху скулите му, съвсем бледосиния

оттенък на клепачите му.

— Да — проговори той най-сетне. — Да. Разбира се. Теса... благодаря

ти. Не мислех.

— Беше разстроен. — Девойката внезапно си даде сметка, че все още

държи ръката му и че са достатъчно близо, за да може да го целуне по

бузата или да обвие ръце около шията му, за да го утеши. Тя го пусна и

отстъпи крачка назад. Очите му се отвориха. — А и си смятал, че той

завинаги ти е забранил да търсиш лекарство. Само че аз никога не го

повярвах. И преди съм мислила за Магнус.

Уил я погледна изпитателно.

— Но никога не си говорила с него?

Теса поклати глава.

— Джем не искаше. Ала сега... Сега всичко е различно.

— Да. — Той се отдръпна от нея, но очите му се задържаха върху

лицето й още миг. — Ще сляза да поръчам на Сирил да приготви каретата.

Ще те чакам в двора.

До: Консул Джосая Уейланд

От: Членовете на Съвета

Уважаеми господине,

Не можем да не изразим огромното си огорчение от вашето писмо.

Бяхме останали с впечатлението, че Шарлот Брануел е кандидатурата,

радваща се на безрезервната ви подкрепа и че тя се е доказала като

способен ръководител на Института в Лондон. Инквизитор Уайтлоу се

изказва много топло за нея и за начина, по който се е справила с

предизвикателството, отправено към властта й от Бенедикт Лайтууд.

Нашето мнение е, че някой като Джордж Пенхалоу не е подходящ

приемник на поста на консул. За разлика от госпожа Брануел, той не се е

доказал като лидер. Вярно е, че тя е млада и пламенна, ала ролята на

консул изисква плам. Настойчиво ви молим да забравите всяка мисъл за

кандидатурата на господин Пенхалоу, който е твърде млад и неопитен за

този пост, и отново да обмислите тази на госпожа Брануел.

С почит, в името на Разиел,

Членовете на Съвета

5

Раздвоено сърце

Да, и най-грижливо да издирва Бог,

из вените ми ако ще да рови, да претърсва,

не ще открие нищо спотаено,

освен любов, дълбоко в мен стаена.

Алджърнън Чарлз Суинбърн, „Laus Veneris"*

*Възхвала на Венера (богинята на любовта). — Бел. прев.

До: Членовете на Съвета

От: Джосая Уейланд, консул

С натежало сърце вземам писалката, за да ви отговоря, господа.

Много от вас ме познават от дълги години, през немалко от които съм ви