Принцеса с часовников механизъм

— Наистина ли вярваш, че не знаех за твоята тайна? Мислиш ли, че

бих се впуснал в приятелството ни със затворени очи? Не знаех какъв

точно е товарът, легнал на плещите ти, ала бях наясно, че има такъв. —

Той се бе изправил. — Усещах, че според теб ти си като отрова за всички в

живота си, обгърнат от разрушителна сила, която ще ме прекърши.

Възнамерявах да ти покажа, че няма да се счупя, че обичта не е толкова

крехка, колкото си мислиш. Успях ли да го постигна?

Уил беше свил безпомощно рамене. Почти му се искаше Джем да му е

ядосан. Така би било по-лесно. Никога не се бе чувствал по-малък, както

когато бе изправен срещу огромната доброта на Джем. Помисли си за

Сатаната на Милтън: „Посрамен, дяволът се стресна и усети как страшна

добротата е".*

* „Изгубеният рай", Джон Милтън, превод Александър Шурбанов. —Бел.

прев.

— Ти ми спаси живота — казал бе той на глас.

По лицето на Джем се бе разляла усмивка, сияйна като изгрева над

Темза.

— Това е всичко, което съм искал някога.

— Уил? — Тих глас го извади от унеса му. Беше Теса, която седеше

насреща му в каретата. На фона на бледата светлина сивите й очи имаха

цвят на дъжд. — За какво мислиш?

С усилие на волята той се изтръгна от прегръдката на спомените и

прикова очи в лицето й. Лицето на Теса. Не носеше шапка, а качулката на

брокатената й наметка бе отметната назад. Лицето й беше бледо... с

високи скули и леко заострена брадичка. Уил си помисли, че никога не бе

виждал толкова изразително лице. Всяка нейна усмивка се врязваше в

сърцето му, сякаш мълния разполовяваше почерняло дърво; същото

правеше и всеки неин тъжен поглед. Точно сега тя го съзерцаваше с

печална загриженост, от която сърцето му се сви.

— За Джем — отвърна той съвършено искрено. — Мислех си за

реакцията му, когато му разказах за проклятието на Марбас.

— Беше му мъчно за теб — незабавно му отговори Теса. —Знам, че е

така — сам ми го каза.

— Но никога не ме е съжалявал — допълни Уил. — Джем винаги ми е

давал точно това, от което се нуждаех, по начина, по който се нуждаех от

него, дори и сам да не съм бил наясно какво точно ми трябва. Всички

парабатаи са така отдадени. Няма как да не сме, след като даваме толкова

много от себе си на другия, дори и ако той на свой ред ни дава сила. Ала с

Джем е различно. В продължение на толкова много години се нуждаех от

него, за да оцелея, и той ме опази жив. Мислех, че не знае, че го прави, но

може би съм грешал.

— Може би — рече Теса. — Той не би сметнал нито една секунда от

това усилие за пропиляна.

— Никога ли не е говорил с теб за това?

Девойката поклати глава. Малките й ръце, скрити в бели ръкавици,

бяха свити в юмруци в скута й.

— Говори за теб единствено с огромна гордост, Уил. Възхищава ти се

повече, отколкото подозираш. Когато научи за проклятието, сърцето му

щеше да се пръсне от болка за теб, ала едновременно с това почувства и

нещо като...

— Задоволство, че се е оказал прав?

Теса кимна.

— Винаги е вярвал, че си добър. И ето че най-сетне имаше

доказателство.

— О, не съм толкова сигурен — горчиво каза Уил. — Да бъдеш добър и

да бъдеш прокълнат не е едно и също.

Девойката се приведе напред и взе дланта му между своите. Допирът

й беше като нажежен до бяло огън във вените му. Докосваше единствено

ръкавиците, не кожата й, но това нямаше значение. „Вие ме

възпламенихте и накарахте една купчина пепел да лумне в огън."* Някога

се бе чудил защо любовта винаги се описваше с думи, свързани с горене.

Пожарът, бушуващ във вените му сега, му даде отговор.

* Из „Повест за два града", превод Димитър Стефанов. — Бел. прев.

— Ти си добър, Уил — каза тя. — Никой не би могъл да потвърди с по-

голяма сигурност от мен колко добър си всъщност.

Бавно, защото не искаше тя да отдръпне ръцете си, Уил промълви:

— Знаеш ли, когато бяхме на петнайсет години, Янлуо, демонът,

погубил родителите на Джем, най-сетне намери смъртта си. Чичото на

Джем реши да напусне Китай и го покани се премести заедно с него в

Идрис. Той отказа — заради мен. Заяви, че човек не изоставя своя

парабатай. Че това е част от клетвата. „Твоите люде ще бъдат мои люде."

Чудя се, ако аз бях имал възможността да се върна при семейството си,

дали бих постъпил по същия начин заради него.

— Та ти го правиш — рече Теса. — Сякаш не знам, че Сесили иска да се

върнеш у вас заедно с нея. И си мислиш, че не съм наясно, че оставаш

заради Джем.

— И заради теб. — Думите излязоха от устата на Уил, преди да успее

да ги спре.

Теса отдръпна ръцете си от неговите и той се наруга, безмълвно и

яростно: „Как може да си толкова глупав? Как можа, след цели два месеца?

Толкова внимаваше. Любовта ти към нея е товар, който тя понася

единствено от учтивост. Не го забравяй!"

Ала Теса просто дърпаше завеските на каретата, която тъкмо бе

спряла. Намираха се в началото на уличка с частни конюшни, над чийто