Принцеса с часовников механизъм

ръководил в качеството си на консул. Вярвам, че го правих добре и давах

всичко от себе си в служба на Ангела. И все пак, човешко е да се греши и

вярвам, че да назнача Шарлот Брануел за ръководител на Института в

Лондон бе именно това — грешка.

Когато го сторих, вярвах, че тя ще поеме по стъпките на баща си и ще

се докаже като вярна ръководителка, покорна на властта на Клейва.

Вярвах също така, че съпругът й ще потисне естествената й женска

склонност към импулсивност и безразсъдство. За съжаление, не стана

така. Хенри Брануел не притежава силата на характера, необходима, за да

обуздава жена си, а тя, неспъвана от домакински задължения, е захвърлила

добродетелта на покорството. Едва преди няколко дни открих, че Шарлот

е наредила шпионката Джесамин Лавлис да бъде повикана обратно в

Института при освобождаването й от Града на тишината, въпреки

изричното ми желание тя да бъде изпратена в Идрис. Подозирам също

така, че Шарлот се вслушва в онези, които не са приятелски настроени

към каузата на нефилимите и може би дори са в съюз с Мортмейн, като

върколака Улси Скот.

Съветът не служи на консула — открай време е било обратното. Аз

съм символ на властта на Съвета и на Клейва. Когато авторитетът ми

се подронва чрез неподчинение, това отслабва влиянието на всички ни. По-

добре послушно момче като племенника ми, който все още не е имал

възможност да докаже качествата си, отколкото някой, който вече е

доказал недостатъците си.

В името на Ангела,

Джосая Уейланд

Уил си спомняше.

Друг ден, преди месеци, в стаята на Джем. Дъжд потракваше по

прозорците на Института и се стичаше на вадички по стъклата.

— И това е всичко? — бе попитал Джем. — Абсолютно всичко? Цялата

истина?

Седеше на бюрото си, подвил крак под себе си — изглеждаше много

млад. Цигулката му бе подпряна на стола. Беше свирил, когато Уил се бе

появил и без никакво предисловие беше обявил, че с преструвките е

свършено, че има да му признае нещо и че възнамерява да го стори сега.

Това бе сложило край на Бах. Джем беше оставил цигулката настрани,

без нито за миг да откъсва очи от лицето на Уил, а в сребристите му очи бе

разцъфнала тревога, докато приятелят му крачеше напред-назад и

говореше, крачеше и говореше... докато не му бяха останали думи.

— Това е всичко — заявил бе Уил най-сетне. — И няма да те виня, ако

ме мразиш. Ще те разбера.

Последвала бе дълга пауза, през която очите на Джем, сигурни и

сребристи на треперливата светлина на огъня, не се откъсваха от лицето

на неговия парабатай.

— Никога не бих могъл да те намразя, Уилям.

Вътрешностите на Уил се свиха, когато си припомни едно друго лице

и видя как чифт нетрепващи синьо-сиви очи се вдигат към неговите.

„Опитах се да те намразя, Уил. Но така и не успях", беше промълвила тя и в

този момент на него му бе станало болезнено ясно, че онова, което бе

казал на Джем, всъщност не „беше всичко". Имаше още. Като например

любовта му към Теса. Ала този товар си беше само негов, не на Джем.

Всъщност това бе нещо, което трябваше да бъде крито, за да може

приятелят му да е щастлив.

— Заслужавам омразата ти — беше му казал Уил с пресеклив глас. —

Изложих те на опасност. Вярвах, че съм прокълнат и че всички, които

държат на мен, ще умрат. Оставих се да се привържа към теб, да ми станеш

близък като брат, излагайки те на опасността...

— Не е имало никаква опасност.

— Но аз вярвах, че има. Ако допра револвер до главата ти, Джеймс, и

натисна спусъка, би ли имало някакво значение, че не съм знаел, че не е

зареден?

Очите на Джем се бяха разширили, а после той се бе засмял меко.