вход висеше табела с надпис: „Всички кочияши трябва да водят конете си,
докато минават под този свод".
— Пристигнахме — обяви Теса, сякаш Уил не беше казал нищо.
Може би наистина беше така, помисли си той. Може би не беше
изрекъл думите на глас. Може би чисто и просто полудяваше. Това
определено не беше невъзможно при тези обстоятелства.
Вратата на каретата се отвори и хладният въздух на Челси нахлу в
купето. Уил видя как момичето вдига глава, докато Сирил й помага да
слезе, а после и той се присъедини към нея на калдъръмената уличка.
Мястото миришеше на Темза. Преди укрепването на брега и
построяването на крайбрежната улица, реката стигаше много по-близо до
тази редица къщи, чиито ъгли бяха някак смекчени от светлика, който
газениците пръскаха в мрака. Сега от реката ги делеше по-голямо
разстояние, но във въздуха все още се долавяше миризмата на водите й,
която беше смесица от сол, мръсотия и желязо.
Фасадата на номер 16 беше в джорджиански стил, от простички
червени тухли и с еркерен прозорец, който се издаваше над предната
врата. Имаше малък павиран двор и градина зад елегантна ограда с
изящни спираловидни елементи.
Портата вече беше отворена. Теса влезе, изкачи стъпалата и почука на
вратата, следвана само на крачка-две от Уил.
Вратата беше отворена от Улси Скот, облечен в яркожълт копринен
халат, наметнат над панталони и риза. На едното око имаше златен
монокъл, през който сега ги гледаше недружелюбно.
— Нарушавате ми спокойствието. Щях да накарам лакея да отвори и
да ви отпрати, но мислех, че е някой друг — грубо каза той.
— Кой? — попита Теса.
Уил не смяташе, че това е най-важното в случая, но тя си беше такава
— непрекъснато задаваше въпроси; човек можеше да я остави сама в
някоя стая и тя щеше да започне да разпитва мебелите и растенията.
— Някой, който има абсент.
— Изпий достатъчно от това нещо и ще решиш, че ти си някой друг —
подхвърли Уил. — Търсим Магнус Бейн — ако не е тук, просто ни кажи и
няма да отнемаме повече от скъпоценното ти време.
Улси въздъхна, сякаш се предава.
— Магнус — извика той. — Твоето синеоко момче е тук.
В коридора зад него се разнесоха стъпки и магьосникът се появи в
пълно вечерно облекло, сякаш идваше от бал. Колосана бяла риза и
ръкавели, черен фрак и коса, която приличаше на груба тъмна коприна.
Очите му се местеха между Уил и Теса.
— На какво дължа оказаната чест в тази късна доба?
— Услуга — каза Уил, но побърза да се поправи, когато веждите на
Магнус подскочиха нагоре: — Въпрос.
Улси въздъхна и се отдръпна от вратата.
— Е, добре. Заповядайте в гостната.
Никой не им предложи да си свалят шапките или връхните дрехи и
когато влязоха в гостната, Теса си махна ръкавиците и застана близо до
огъня, протегнала ръце към него и потръпвайки лекичко. Косата й беше
влажна плетеница от къдрици върху тила й и Уил си наложи да извърне
поглед, преди да си е припомнил какво е усещането да сложи ръце там и
да почувства как кичурите се увиват около пръстите му. В Института,
където вниманието му беше отвличано от Джем и останалите, му беше по-
лесно да не забравя, че не бива да мисли за нея по този начин. Ала тук,
където имаше усещането, че се изправя срещу целия свят с Теса до себе
си... чувството, че тя е тук заради него, а не, както беше разумно да се
предположи, заради здравето на своя годеник, това беше почти
невъзможно.
Улси се метна в едно кресло с тапицерия на цветя. Беше свалил
монокъла от окото си и сега го въртеше около пръста си на дългата му
златна верижка.
— Просто нямам търпение да чуя за какво става дума.
Магнус се приближи до камината и се облегна на полицата над нея,
същинско олицетворение на млад джентълмен в нехайна домашна
обстановка. Стаята беше боядисана в бледосиньо и украсена с картини,
изобразяващи сиви скали, искрящи сини морета и хора в класически
облекла. На Уил му се стори, че разпознава една репродукция на Алма-
Тадема... или поне
— Не зяпай стените, Уил — подхвърли Магнус. — От месеци насам не
си се вясвал. Какво те води тук сега?
— Не исках да те притеснявам — промърмори той, което беше истина,
но само донякъде. След като магьосникът бе доказал, че проклятието,
което Уил вярваше, че тегне над него, не съществува, го беше избягвал —
не понеже му беше ядосан, нито защото повече нямаше нужда от него, а
защото видът на Магнус му причиняваше болка. Беше му написал кратко
писмо, в което обясняваше какво се бе случило и че тайната му вече не е
тайна. Беше споменал годежа на Джем и Теса. И го беше помолил да не му
пише в отговор. — Но това... това е истинска криза.
Очите на Магнус се разшириха.
— Каква криза?
— Става дума за уин фен — обясни Уил.
— Всемогъщи боже — обади се Улси. — Не ми казвай, че глутницата
ми отново е започнала да го взема?
— Не — отвърна младежът. — Защото не е останало нищо за вземане.
По лицето на магьосника си пролича, че започва да му просветва и Уил
се зае да обясни положението, доколкото му беше възможно. Докато му
разказваше, изражението на Магнус се промени толкова, колкото би се
променило и това на котарака Чърч, когато някой му говореше.