Принцеса с часовников механизъм

— По-скоро бих те оскърбил, отколкото да те изгубя — заяви той и

преди някой да понечи да го спре, хвърли и двете в огъня.

В стаята изригнаха викове. Хенри се втурна напред, но Уил вече бе

коленичил пред решетката и бе пъхнал и двете си ръце в пламъците.

Сесили скочи от креслото.

— Уил! — изкрещя тя и се хвърли към брат си.

Сграбчи го за раменете и го дръпна назад. Той залитна и все още

горящият пакет изпадна от ръцете му. Миг по-късно Гидеон вече беше при

тях и тъпчеше пламъчетата с крака, оставяйки купчинка изпепелена

хартия и сребърен прашец по пода.

Сесили се взираше в камината. Писмото с инструкциите как да

повикат автоматона на Мортмейн, го нямаше, превърнало се бе в пепел.

— Уил... — Джем изглеждаше така, сякаш му се гади.

Той коленичи до Сесили, която все още държеше брат си за раменете,

и извади едно стили от джоба си. Ръцете на приятеля му бяха яркочервени

там, където по кожата бяха започнали да се надигат мехури, и почернени

от сажди. Дишаше дрезгаво и на пресекулки от болка, досущ като онзи

път, когато едва деветгодишен беше паднал от покрива на къщата им и си

беше счупил костите на лявата ръка.

— Byddwch yn iawn, Уил — каза Сесили, докато Джем допираше върха

на стилито до кожата на брат й. — Ще се оправиш.

— Уил... — тихо мълвеше Джем, докато рисуваше трескаво. — Уил,

толкова съжалявам, толкова съжалявам, Уил...

Накъсаното дишане на младежа започна да се успокоява под

действието на иратцето, кожата му си възвръщаше обичайния цвят.

— Все още можем да спасим част от уин фена — каза той, облягайки се

на сестра си. Миришеше на пушек и желязо. Дори през гърба му Сесили

усещаше биенето на сърцето му. — Трябва да го съберем, преди да...

— Ето. — Беше Теса, коленичила до тях. Сесили смътно си даде

сметка, че всички останали са на крака, Шарлот — затиснала устата си с

ръка от шок. Теса държеше носна кърпичка, в която имаше около половин

шепа уин фен, всичко, което Уил бе успял да спаси от огъня. — Вземи го —

рече тя, тиквайки кърпичката в свободната ръка на Джем, онази, с която

не държеше стилито. Той вдигна глава, сякаш се канеше да отговори, ала

годеницата му вече се беше изправила. Напълно съкрушен, Джем видя как

тя излезе от стаята.

— О, Уил! Какво ще правим с теб?

Младежът се беше настанил в креслото на цветя — чувствайки се

съвсем не на място — докато Шарлот, седнала на едно малко столче пред

него, мажеше ръцете му с мехлем. След три иратцета, те почти не го

боляха и си бяха възвърнали нормалния цвят, но въпреки това

ръководителката на Института настояваше да се погрижи за тях.

Всички останали бяха излезли, с изключение на сестра му и парабатая

му. Сесили беше приседнала на облегалката на креслото му, а Джем беше

коленичил на прогорения килим, все още със стилито в ръце, без да

докосва Уил, ала все пак — близо до него. Те двамата бяха отказали да си

тръгнат, дори и след като другите се бяха разотишли, а Шарлот бе

отпратила Хенри обратно в мазето при работата му. В края на краищата,

нямаше какво повече да се направи. Инструкциите за това как да се

свържат с Мортмейн бяха станали на пепел и вече нямаше какво да

решават.

Шарлот беше задържала Уил, за да намаже ръцете му с мехлем. Сесили

и Джем бяха отказали да го оставят и той не можеше да отрече, че му е

приятно. Харесваше му сестра му да седи на облегалката на стола му,

ласкаеха го погледите й, пълни с яростно желание да го защити, които тя

хвърляше на всеки, доближил се до него, дори и на Шарлот — мила и

безобидна с нейния мехлем и майчинско отношение. А и Джем в краката

му, облегнат лекичко на креслото му, както толкова пъти преди, когато на

Уил трябваше да му направят превръзка или да му сложат иратце заради

рани, получени в битка.

— Помниш ли онзи път, когато Мелиорн опита да ти избие зъбите,

защото го нарече остроух лентяй? — подхвърли Джем. Бе взел малко от

уин фена на Мортмейн и бузите му си бяха възвърнали цвета.

Уил се усмихна, напук на всичко — просто не можеше да се сдържи.

Това беше единственото през последните няколко години, което го

караше да се чувства щастлив — че има в живота си някой, който наистина

го познава, който знае какво си мисли, преди дори да го бе изрекъл на

глас. — Аз пък щях да избия неговите в ответ — рече той, — но когато

отидох да го намеря, той беше емигрирал в Америка. Несъмнено — за да

избяга от гнева ми.

— Хм... — изсумтя Шарлот, както винаги, когато сметнеше, че Уил

започва да се самозабравя. — Доколкото чух, той си беше създал доста

врагове в Лондон.

— Dydw I ddim yn gwybod pwy yw unrhyw un o’r bobl yr ydych yn siarad

amdano — жално възропта Сесили.

— Ти може и да не знаеш за кого говорим, но пък никой тук не знае

какво казваш ти — рече Уил, ала в тона му нямаше истински укор. И сам

долови изтощението в гласа си. Липсата на сън от предишната нощ си

казваше думата. — Говори на английски, Сеси.

Шарлот се изправи и отиде да остави бурканчето с мехлема на бюрото

си. Сесили подръпна кичур от косата на брат си.

— Покажи ми ръцете си.

Той ги протегна, припомняйки си огъня, изпепеляващата агония и