Принцеса с часовников механизъм

в Идрис. Не съм искал баналности от писмата на шапкарката й. Не ме е

грижа нито за дрехите на Шарлот Брануел, нито за дневното ви меню.

Ако обичате, погрижете се следващото писмо да съдържа истинска

информация. Искрено се надявам, че то ще бъде писмо, което повече

подхожда на ловци на сенки, а не на умопобъркани.

В името на Разиел,

Консул Уейланд

8

Пламък, изтъкан от пламък

Надежда го наричате –

тоз пламък, изтъкан от пламък!

А всъщност е агония на желанието.

Едгар Алан По, „Тамерлан"

Теса седеше пред тоалетната си масичка и грижливо решеше косата

си. Въздухът навън беше хладен, ала влажен, сякаш напоен с водите на

Темза, и лъхаше на желязо и градска мръсотия. От това време краищата на

обикновено гъстата й, къдрава коса се оплитаха. Не че Теса мислеше за

косата си; ресането беше просто еднообразно движение, което й

позволяваше да запази принудително спокойствие.

В ума си тя отново и отново виждаше шока на годеника си, докато

Шарлот четеше писмото на Мортмейн, изгорените ръце на Уил и жалкото

количество уин фен, което бе успяла да събере от пода. Виждаше Сесили,

прегърнала брат си, и болката на Джем, докато отново и отново се

извиняваше на приятеля си: „Толкова съжалявам, толкова съжалявам".

Не бе могла да го понесе. И двамата бяха в агония, а тя ги обичаше. И

двамата. Именно тя бе причината за болката им... Мортмейн искаше нея.

Заради нея уин фена на Джем беше изчезнал и пак заради нея Уил беше

толкова нещастен.

Как можеше трима души, свързани от толкова силна обич, да си

причиняват такава болка?

Теса остави четката за коса и се погледна в огледалото. Изглеждаше

уморена, под очите й имаше сенки. Точно същият вид имаше и Уил през

целия ден, докато седеше с нея в библиотеката и помагаше на Шарлот с

документите на Бенедикт, превеждайки пасажи от гръцки, латински или

пургатски. Писалката му се носеше бързо по листа, тъмната му глава —

наведена над работната маса. Странно бе да го гледа на дневна светлина и

да си спомня момчето, което се беше вкопчило в нея като удавник в

спасително въже на стъпалата пред къщата на Улси. Не можеше да се

каже, че през деня лицето му не беше помрачавано от каквато и да било

сянка, но не можеше да се каже и че е открито или отзивчиво. Той не беше

недружелюбен, нито студен, но пък и не бе вдигнал глава от работата си,

не й се беше усмихнал през масата, нито по някакъв начин бе намекнал за

случилото се предишната нощ.

На Теса й се беше искало да го придърпа настрани и да го попита дали

Магнус се е свързал с него, да му каже: „Никой, освен мен, не разбира какво

изпитваш и никой, освен теб, не разбира какво изпитвам аз. Не може ли да

го изпитваме заедно?"

Ала ако Магнус се беше свързал с него, Уил щеше да й каже — той

беше благороден. Те всички бяха благородни. Може би ако не бяха такива,

помисли си Теса, взирайки се в ръцете си, всичко нямаше да е чак толкова

ужасно.

Глупаво беше да предложи да отиде при Мортмейн — сега си даваше

сметка за това, но тогава мисълта я беше завладяла като някаква

необуздана страст. Тя просто не можеше да бъде причината за цялото това

нещастие и да не се опита да го облекчи. Ако се предадеше на Мортмейн,

годеникът й щеше да живее по-дълго, Уил и Джем щяха да се имат един

друг и всичко щеше да бъде така, сякаш тя изобщо не беше идвала в

Института.

Ала сега, в студените часове на вечерта, тя си даваше сметка, че нищо

не би могло да върне времето назад, нито да изличи чувствата между тях.

Струваше й се, че е празна отвътре, сякаш нещо в нея липсваше, и

едновременно с това сякаш беше парализирана. Част от нея искаше да се

втурне при Уил, да види дали ръцете му са се оправили и да го умолява да

й прости. Никога досега не се бяха сърдили един на друг и тя не знаеше

как да се държи с Джем, когато е толкова разгневен. Дали щеше да поиска

да развали годежа им? Дали беше разочарован от нея? Мисълта, че

годеникът й може да се чувства огорчен от нея, беше почти непоносима.

Скръц. Теса вдигна глава и се огледа — дочула бе тихичък звук. Дали

не си беше въобразила? Беше уморена. Може би бе време да повика Софи

да й помогне да се съблече, след което да си легне със „Замъка Отранто" —

книгата, която четеше сега и която чудесно се справяше с отвличането на

вниманието й за известно време.

Вече бе станала от стола и отиваше да дръпне звънеца за прислугата,

когато звукът се повтори, този път — по-настоятелен. Скръц, скръц — до

вратата на спалнята. С лек трепет тя прекоси стаята и рязко отвори

вратата.

Чърч беше приклекнал от другата страна. Сивкавосинята му козина