Принцеса с часовников механизъм

Уил и цял куп порцеланови кукли, станали на парчета, след като той ги

беше пуснал от таванския прозорец, но в спомените й имаше и много

нежност: братът, който превързваше удареното й коляно или оправяше

панделките на плитките й, когато те започнеха да се разплитат. Тази

нежност липсваше у мъжа, който стоеше пред нея сега. През първите една-

две години след заминаването на Уил, майка й все плачеше и повтаряше,

че ловците на сенки щели "да изтръгнат цялата обич от него". Разказваше

на Сесили колко студени души имат те, как й бяха забранили да се ожени

за своя съпруг. Защо му беше на Уил, нейното скъпо дете, да ходи при тях?

— Няма да отида — заяви момичето, измервайки брат си с решителен

поглед. — И ако настояваш да го направя, аз ще... аз ще...

Вратата на таванското помещение се отвори и Джем застана на прага.

— А, заплашваме се един друг, както виждам. Цял следобед ли го

правите или тъкмо започвате?

— Той започна пръв — каза девойката и посочи брат си с брадичка,

макар да знаеше, че е безсмислено. Джем, парабатаят на Уил, неизменно се

отнасяше към нея с онази сдържана доброта, която бе запазена за по-

малките сестри на приятелите, но винаги вземаше страната на брат й.

Благо, ала твърдо, той поставяше Уил над всичко друго на този свят.

Е, почти всичко друго. Именно Джем най-силно я беше поразил, когато

бе пристигнала в Института — той притежаваше неземна, необикновена

красота със своята сребриста коса и очи, и деликатни черти. Приличаше

на принц от приказките и Сесили би могла да помисли дали да не започне

да си го харесва, ако не беше толкова абсолютно ясно, че той бе изцяло и

необратимо влюбен в Теса Грей. Очите му я следваха където и да отидеше,

а когато говореше с нея, гласът му се променяше. Веднъж майката на

Сесили беше подхвърлила развеселено, че едно от съседските момчета

гледало някакво момиче така, сякаш то било "единствената звезда на

небето" и именно по този начин Джем гледаше Теса.

Сесили не се дразнеше от това — госпожица Грей беше мила и учтива

с нея, макар и малко срамежлива, вечно забила нос в някоя книга, досущ

като Уил. Ако Джем харесваше такива момичета, значи двамата никога

нямаше да си паснат... а и колкото по-дълго живееше в Института, толкова

по-ясно си даваше сметка, че това би направило нещата между нея и Уил

ужасно неловки. Той беше готов да брани Джем едва ли не със зъби и

нокти и щеше да я дебне неотклонно, в случай че тя го нарани или ядоса

по някакъв начин. Не, за Сесили беше най-добре да няма нищо общо с

цялата работа.

— Тъкмо си мислех да грабна сестра ми и да я хвърля на патиците в

Хайд Парк — заяви Уил, като отметна мократа си коса и дари Джем с една

от редките си усмивки. — Не бих отказал малко помощ.

— За съжаление май ще се наложи да поотложиш плановете си за

сестроубийство. Гейбриъл Лайтууд е долу, а аз имам две думи за теб. Две

от любимите ти думи, поне ако ги събереш.

— Пълен идиот? — предположи Уил. — Безполезно парвеню?

Джем се ухили.

— Демонска шарка.

Крепейки подноса върху едната си ръка с лекота, придобита от

години практика, Софи почука на вратата на Гидеон Лайтууд.

Отвътре се разнесе звук на забързано тътрузене на крака, вратата се

отвори и Гидеон застана пред нея по панталон, тиранти и риза, чиито

ръкави бяха навити до лактите. Ръцете му бяха мокри, сякаш току-що

беше прокарал пръсти през косата си, която също беше влажна. Сърцето

на Софи подскочи лекичко в гърдите й, преди отново да се върне на

мястото си. Тя се насили да се намръщи.

— Господин Лайтууд, донесох ви кифличките, за които позвънихте, а

Бриджет ви приготви и чиния със сандвичи.

Гидеон отстъпи назад, така че тя да може да влезе. Стаята му беше

като всички останали в Института — тежки мебели от тъмно дърво,

масивно легло с колони, голяма камина и високи прозорци, с гледка към

двора. Софи усещаше очите му върху себе си, докато прекосяваше стаята,

за да сложи подноса на масичката пред камината. След това се изправи и

се обърна към него, сключила ръце пред престилката си.

— Софи... — започна мъжът.

— Господин Лайтууд — прекъсна го тя, — ще желаете ли нещо друго?

Той я гледаше бунтарски, но и някак тъжно.

— Ще ми се да ме наричаш Гидеон.

— Вече ви казах, че не мога да ви наричам с християнското ви име.

— Аз съм ловец на сенки, нямам християнско име. Софи, моля те... —

Той направи крачка към нея. — Преди да дойда да живея в Института,

мислех, че между нас се заражда приятелство, ала от деня, в който

пристигнах, ти се държиш хладно с мен.

Тя неволно вдигна ръка към лицето си. Спомни си господаря Теди,

сина на някогашния й работодател, и ужасния начин, по който той я

хващаше натясно в тъмните ъгли и я притискаше до стената, а ръцете му

се плъзваха по тялото й, докато й шепнеше, че ще стори добре да бъде по-

дружелюбна с него, ако си знае интереса. Дори сега от тази мисъл й се

повдигаше.

— Софи? — Около очите на Гидеон се появиха тревожни бръчици. —

Какво има? Ако с нещо съм те засегнал или наранил, моля те, кажи ми, за

да мога да го поправя...

— С нищо не сте ме засегнали или наранили. Вие сте джентълмен, а аз