Принцеса с часовников механизъм

— прислужница, всичко друго би било фамилиарничене. Моля ви, не ме

карайте да се чувствам неудобно, господин Лайтууд.

Гидеон, който вече бе вдигнал лекичко ръка, отново я отпусна.

Изглеждаше толкова съкрушен, че сърцето на Софи омекна.

"Аз мога да изгубя всичко, а той — нищо" напомни си тя. Именно това

си повтаряше нощем, когато лежеше в тясното си легло, а в ума й кръжеше

споменът за две очи с цвят на буря.

— Мислех, че сме приятели — каза той.

— Не мога да бъда ваша приятелка.

Мъжът направи крачка напред.

— Ами ако те помоля...

— Гидеон! — Хенри бе застанал на прага, останал без дъх, облечен в

една от ужасните си жилетки на зелени и оранжеви райета. — Брат ти е

тук. На долния етаж.

Очите на Гидеон се разшириха.

— Гейбриъл е тук?

— Да. Крещи нещо за баща ви, но не иска да ни каже нищо повече,

докато и ти не дойдеш. Само проклина. Ела.

Той се поколеба, местейки очи между Хенри и Софи, която се

опитваше да изглежда невидима.

— Аз...

— Хайде, Гидеон! — Хенри рядко говореше остро. — Целият е в кръв.

Гидеон пребледня и посегна към меча, който висеше до вратата.

— Идвам.

Гейбриъл Лайтууд се беше облегнал на стената до входната врата —

якето му го нямаше, а ризата и панталонът му бяха подгизнали от кръв.

През отворената врата Теса виждаше каретата на семейство Лайтууд, с

герба с формата на пламък, спряла пред стъпалата. Гейбриъл вероятно

сам бе карал дотук.

— Гейбриъл... — успокояващо каза Шарлот, сякаш се опитваше да

укроти див кон. — Гейбриъл, моля те, кажи ни какво е станало.

Гейбриъл, висок и строен, с кестенява коса, която сега беше лепкава

от кръв, разтърка лице. Ръцете му също бяха окървавени, очите — широко

отворени.

— Къде е брат ми? Трябва да говоря с брат си.

— Идва. Изпратих Хенри да го доведе, а Сирил — да приготви

каретата на Института. Гейбриъл, ранен ли си? Нуждаеш ли се от иратце?

— Шарлот звучеше толкова майчински, сякаш същото това момче не се бе

изправило срещу нея иззад стола на Бенедикт Лайтууд и никога не бе

заговорничило с баща си да й отнеме Института.

— Това е страшно много кръв — каза Теса, пристъпвайки напред. —

Гейбриъл, тя не може да е само твоя, нали?

Той я погледна и Теса си помисли, че за първи път в държанието му

няма и следа от позьорство. Имаше единствено вцепеняващ страх в очите

му. Страх и... объркване.

— Не... тяхна е...

— Тяхна? Кои са те!

Въпросът беше зададен от Гидеон, който слизаше забързано по

стълбите, стиснал меч в десницата си. Джем и Хенри бяха до него, а зад тях

идваха Уил и Сесили. Джем спря сепнато на стълбите и Теса осъзна, че я

беше видял в сватбената й рокля. Очите му се разшириха, но другите бяха

продължили надолу, повличайки го със себе си, както поток отнася

паднало листо.

— Татко добре ли е? — продължи Гидеон, спирайки пред Гейбриъл. —

А ти?

Вдигна ръка, улови брадичката на брат си и обърна лицето му към

себе си. Въпреки че Гейбриъл беше по-висок, изражението върху лицето

му не можеше да бъде сбъркано — изражението на момче, изпълнено с

облекчение, че батко му е тук, примесено с мъничко недоволство от

властническия му тон.

— Баща ни... — започна Гейбриъл. — Баща ни е червей.

Уил се изсмя рязко. Беше в бойно облекло, сякаш идваше направо от

тренировъчната зала, а влажни къдрици от косата му бяха залепнали по

слепоочията му. Не се обърна към Теса, но тя беше свикнала с това. Той

вече рядко я поглеждаше, освен ако наистина не се налагаше.

— Радвам се да чуя, че най-сетне дойде на нашето мнение, Гейбриъл,

макар да си избрал странен начин да го обявиш.

Гидеон хвърли укоризнен поглед към Уил, а после отново се обърна

към брат си.

— Какво искаш да кажеш, Гейбриъл? Какво е направил татко?

Момчето поклати глава.

— Той е червей — повтори глухо.

— Знам. Той опозори името Лайтууд и излъга и двама ни. Посрами ни

и съсипа мама. Ала не е нужно и ние да бъдем като него.

Гейбриъл се отскубна от ръката на брат си и оголи зъби в гневна

гримаса.

— Не ме слушаш! Той е червей. Червей

. Огромно, подобно на змия

изчадие. Откакто Мортмейн престана да изпраща лекарството,

състоянието му непрекъснато се влошава. Промени се. Онези рани върху

ръцете му... започнаха да го покриват целия. Дланите, врата, л-лицето му...

— Зелените очи на Гейбриъл потърсиха Уил. — Била е шарката, нали? Ти

знаеш всичко за нея, нали? Не си ли нещо като експерт?

— Е, няма защо да се държиш така, сякаш аз съм я изобретил —

отвърна Уил. — Просто вярвах, че съществува. Описани са случаи... стари

разкази в библиотеката...

— Демонска шарка? — каза Сесили, разкривила недоумяващо лице. —

Уил, за какво говори той?

Брат й отвори уста, а по скулите му се разля бледа руменина. Теса

прикри усмивката си. Сесили беше в Института от седмици, а

присъствието й все още дразнеше и смущаваше Уил. Той сякаш не знаеше

как да се държи с малката си сестра, която не беше детето от спомените му

и чието присъствие според него беше нежелано. Ала въпреки това Теса го

беше виждала да следи девойката с онзи поглед, изпълнен със

закрилническа обич, който понякога спираше върху Джем.

— Нищо, за което трябва да знаеш.

Гейбриъл погледна към Сесили и зяпна лекичко. Теса видя как я