Принцеса с часовников механизъм

изпива с очи и си помисли, че родителите на Уил трябва да са наистина

хубави, защото момичето беше също толкова красиво, колкото и брат й, и

имаше същата лъскава черна коса и поразителни тъмносини очи. Сесили

отвърна дръзко на погледа му; по лицето й се четеше любопитство —

вероятно се чудеше кое е това момче, което май изобщо не харесва брат й.

— Татко мъртъв ли е? — настоя да узнае Гидеон, повишавайки глас.

— Демонската шарка ли го уби?

— Не го уби — отвърна Гейбриъл. — Промени го. Преди няколко

седмици се преместихме в Чезуик. Така и не ми каза защо. А преди няколко

дни се заключи в кабинета си. Отказваше да излиза, дори и за да се

нахрани. Тази сутрин отидох до кабинета му, за да се опитам да го изкарам

оттам. Вратата беше изкъртена от пантите, по коридора имаше някаква...

някаква слузеста диря. Проследих я до долния етаж и навън в градината.

— Той се огледа в притихналото преддверие. — Беше се превърнал в

червей. Това се опитвам да ти кажа.

— Предполагам, че не е било възможно — обади се Хенри в тишината,

— да го... ъъъ... настъпиш?

Гейбриъл го изгледа отвратено.

— Претърсих градината и намерих част от слугите. И като казвам

"намерих част от слугите", имам точно това предвид. Бяха разкъсани... на

парчета. — Той преглътна мъчително и сведе поглед към окървавените си

дрехи. — После чух някакъв звук... пронизителен вой. Обърнах се и го

видях да връхлита отгоре ми. Огромен сляп червей, като дракон, излязъл

от някоя легенда. В зейналата му паст имаше зъби като ками. Обърнах се и

побягнах към конюшнята. Запълзя след мен, но аз скочих в каретата и

изхвърчах през портата. Създанието... баща ни... не ме последва. Мисля, че

се бои да не го видят хората.

— Аха! — отбеляза Хенри. — Значи е прекалено голям, за да бъде

настъпен.

— Не трябваше да бягам — заяви Гейбриъл и погледна брат си, — а да

остана и да се бия с него. Може би щяхме да се разберем. Може би татко

все още е вътре в това чудовище.

— А може би той щеше да те прегризе — подхвърли Уил. —Това, което

описваш, трансформацията в демон, е последният стадий на шарката.

— Уил! — Шарлот вдигна ръце във въздуха. — Защо не ни каза?

— Е, книгите за демонската шарка са в библиотеката — засегнато

отвърна момчето. — На никого не съм попречил да ги прочете.

— Да, но ако си знаел, че Бенедикт ще се превърне в гигантска змия,

би могъл поне да го споменеш — упрекна го Шарлот. — Мисля, че мнозина

биха го сметнали за интересно.

— Първо — започна Уил, — не знаех, че ще се превърне в огромен

червей. Последната фаза на шарката е трансформация в демон. Би могъл

да бъде всякакъв демон. И второ, това отнема седмици. Мислех, че дори

пълен идиот като Гейбриъл би забелязал, че нещо става и би съобщил на

някого.

— И на кого по-точно? — попита Джем, напълно основателно. Докато

разговорът се водеше, той се беше приближил до Теса и сега двамата

стояха съвсем близо, а дланите им се докосваха.

— На Клейва. На пощальона. На нас. На когото и да било — допълни

Уил, хвърляйки подразнен поглед към Гейбриъл, който бе започнал да си

възвръща цвета на лицето и изглеждаше адски ядосан.

— Не съм пълен идиот...

— По това може да се поспори — промърмори Уил.

— И както ви казах, през последната седмица татко се беше заключил

в кабинета...

— И това не ти се стори достатъчно подозрително? — попита Уил.

— Не познаваш баща ни — каза Гидеон с онзи безизразен тон, който

използваше понякога, когато разговорът за семейството му беше

неизбежен.

След това отново се обърна към брат си, сложи ръце на раменете му и

заговори с тих, равен глас, който останалите не можеха да чуят.

Джем преплете кутрето си с това на Теса — обичайният му жест на

привързаност, с който девойката така бе свикнала през последните

месеци, че понякога несъзнателно протягаше ръка, когато той беше до

нея. — Това булчинската ти рокля ли е? — попита той тихичко.

Тя бе спасена от необходимостта да отговори от появата на Бриджет,

носеща бойно облекло, и това, че Гидеон изведнъж се обърна към тях и

заяви:

— Чезуик. Трябва да отидем. Най-малкото аз и Гейбриъл.

— Да отидете сами? — Теса така се стресна, че проговори, без да са я

питали. — Но защо не помолите някой да дойде с вас...

— Клейвът. — Сините очи на Уил гледаха проницателно. — Не желаят

Клейвът да научи за баща им.

— А ти би ли искал — разгорещено каза Гейбриъл, — ако ставаше

дума за твоето семейство? — Устните му се извиха. — Всъщност, забрави.

Не е като да знаеш какво означава лоялност...

— Гейбриъл! — В гласа на Гидеон имаше строги нотки. — Не му

говори по този начин.

Уил изглеждаше учуден и Теса не можеше да го вини. Като всички в

Института, и Гидеон знаеше за проклятието на Уил, за убеждението, което

бе причината за враждебността и рязкото му държание. Ала тази история

се пазеше в тайна зад стените на Института и никой друг не я беше чувал.

— Ще дойдем с вас. Разбира се, че ще дойдем с вас. — Джем пусна

ръката на Теса и пристъпи напред. — Гидеон ни помогна и ние не сме го

забравили, нали, Шарлот?

— Естествено, че не — заяви Шарлот и се обърна. — Бриджет, бойното

облекло...

— За щастие, аз вече съм в бойно облекло — каза Уил, докато Хенри