Принцеса с часовников механизъм

излезе от стаята, затваряйки подчертано внимателно вратата след себе си.

— Ти дойде. — Уил прекрасно си даваше сметка, че звучи глупаво.

Никога не бе харесвал, когато хората отбелязваха на глас очевидното, а

ето че сега самият той правеше точно това. Ала се чувстваше толкова

странно. Гледката на Магнус тук, насред стаята на приятеля му, беше като

да види елфически рицар насред адвокатите с бели перуки в Олд Бейли*.

* Традиционно название на централния наказателен съд в Лондон. —

Бел. ред.

Магнус остави ръкавиците си върху една маса и се приближи до

леглото. Протегна ръка, за да се подпре на една от колоните и погледна

към Джем, така неподвижен и блед, че спокойно би могъл да бъде

надгробна статуя.

— Джеймс Карстерс — промълви така, сякаш думите му имаха

някаква заклинателна сила.

— Той умира — каза Уил.

— Очевидно. — Отговорът му би могъл да прозвучи студено, ако в

гласа му нямаше безгранична скръб, която Уил познаваше прекалено

добре. — От думите ти бях разбрал, че разполага с няколко дни, може би

дори седмица.

— Не е само липсата на лекарството. — Гласът на младежа беше

пресипнал и той се прокашля. — Всъщност намира се малко от него и аз

му го дадох. Но този следобед имаше битка, в която изгуби кръв и това го

отслаби. Боим се, че не е достатъчно силен, за да се възстанови.

Магнус се пресегна и безкрайно внимателно повдигна ръката на

Джем. По бледите пръсти имаше синини, вените прозираха под кожата на

китката му.

— Страда ли?

— Не знам.

— Може би ще е по-добре да го оставим да умре. — Златистозелените

очи на Магнус погледнаха към Уил. — Всеки живот рано или късно

свършва, Уил. А когато го избра, ти знаеше, че той ще умре преди теб.

Момчето се взираше пред себе си. Имаше чувството, че полита с бясна

скорост през тъмен тунел, без край и без място, където да се залови, за да

забави падането си.

— Ако смяташ, че така би било най-добре за него.

— Уил — гласът на Магнус беше нежен, но настоятелен, — нима ме

повика тук, защото се надяваше, че ще успея да му помогна?

Младият ловец на сенки вдигна невиждащ поглед.

— И аз не знам защо те повиках. Не мисля, че е било, защото вярвах, че

може да се направи нещо. По-скоро смятах, че ти си единственият, който

би могъл да разбере.

Магнус изглеждаше учуден.

— Единственият, който би могъл да разбере?

— Живял си толкова дълго. Трябва да си видял много хора да умират

— хора, които си обичал. И въпреки това си оцелял и си продължил

напред.

Магьосникът продължаваше да го гледа слисано.

— Повика ме тук — мен, един магьосник, в Института, веднага след

битка, в която всички за малко да загинете — за да говорим?

— Лесно ми е да разговарям с теб — каза Уил. — И сам не знам защо.

Магнус бавно поклати глава и се облегна на колоната.

— Толкова си млад — промълви той. — И все пак, не мисля, че досега

се е случвало някой ловец на сенки да ме потърси, просто за да споделя

безсънните часове на нощно бдение с него.

— Не знам какво да правя — оплака се младият мъж. — Мортмейн

отвлече Теса и мисля, че знам къде я държи. Част от мен иска единствено

да тръгне да я търси. Ала не мога да оставя Джем. Дадох клетва. Ами ако се

събуди посред нощ и открие, че не съм до него? — Уил изглеждаше

изгубен, като малко дете. — Ще си помисли, че съм си тръгнал по свое

желание, без да ме е грижа, че умира. Няма да узнае истината. И все пак,

ако можеше да говори, нямаше ли да ми каже да тръгна след Теса? Не би

ли искал точно това? — Той прокара длани по лицето си. — Не съм

сигурен и това ме раздира отвътре.

Магнус го изгледа мълчаливо в продължение на един дълъг миг.

— Той знае ли, че си влюбен в годеницата му?

— Не. — Уил вдигна стреснато глава. — Не. Никога не съм му казвал

нито дума. Този товар не е за неговите плещи.

Магьосникът си пое дълбоко дъх и каза меко:

— Уил, ти потърси моята мъдрост на човек, живял безкрайно дълго и

погребал мнозина обичани хора. Мога да ти кажа, че смисълът на един

живот е съвкупността от любовта, с която е бил изпълнен. Каквото и да си

се заклел да сториш, важното не е да си бил с Джем през последните

мигове от живота му, а че си бил с него през останалото време. Откакто сте

се запознали, никога не си го изоставял, нито си преставал да го обичаш.

Само това има значение.

— Наистина ли го мислиш? — с почуда каза Уил, а после попита: —

Защо си толкова добър с мен? Все още ти дължа услуга, нали? Не съм го

забравил, макар ти никога да не поиска да ти я върна.

— Не съм ли? — рече Магнус, а после му се усмихна. — Уил, ти се

отнасяш с мен като с човешко същество, с равен на теб самия. Не са много

ловците на сенки, които имат подобно отношение към един магьосник. Не

съм толкова безчувствен, че да поискам услуга от едно момче с разбито

сърце. И то момче, което според мен един ден ще се превърне в наистина

достоен мъж. Така че ето какво ще ти кажа: ти върви, а аз ще остана тук и

ще бдя над него, а ако се събуди, докато те няма, ще му кажа къде си

отишъл и че си го направил за него. Ще сторя всичко по силите си, за да

опазя живота му — не разполагам с уин фен, но за сметка на това владея