Принцеса с часовников механизъм

— Ти не можеш да дойдеш там, където отивам аз! — извика момчето с

цялата останала му сила. — Нито пък бих искал да можеше!

— Не мога и да си тръгна, и да те оставя да умреш!

Ето. Беше го казал на глас, изрекъл бе думата, признал бе

възможността. „Да умреш."

— Това не може да бъде поверено на никой друг. — Очите на Джем

горяха трескаво, почти обезумяло. — Сякаш не знам, че ако ти не тръгнеш

след нея, никой няма да го стори! Сякаш не ме убива това, че не мога сам

да отида, или поне да дойда с теб! — Той се приведе към приятеля си.

Кожата му беше бледа като матирано стъкло на абажур и досущ като

абажур, от някакъв източник в него сякаш извираше светлина. Пръстите

му се плъзнаха по завивката. — Хвани ръцете ми, Уил.

Като вцепенен, младежът взе ръцете на Джем в своите.

Стори му се, че за миг парабатайската руна на гърдите му го заболя,

сякаш й беше известно нещо, което той не знаеше, и го предупреждаваше,

че го очаква болка, толкова голяма, че не си представяше как би могъл да

я понесе и да остане жив. „Джем е най-големият ми грях", беше казал на

Магнус и това сега беше наказанието му за него. Беше смятал, че загубата

на Теса е неговото изкупление и дори не бе помислил какво ще бъде да

изгуби и двамата.

— Уил — поде отново болното момче, — през всички тези години се

опитвах да ти давам онова, което не можеше да си дадеш сам.

Ръцете му още по-силно стиснаха тънките като вейки пръсти на Джем.

— И какво е то?

— Вяра — отвърна приятелят му. — Че си по-добър, отколкото

смяташе. Прошка. Че не е нужно непрекъснато да се самонаказваш. Винаги

съм те обичал, Уил, каквото и да правеше. А сега искам да сториш за мен

онова, което не съм в състояние да направя сам. Да бъдеш моите очи,

когато аз нямам такива. Да бъдеш моите ръце, когато не мога да

използвам своите. Да бъдеш моето сърце, когато моето престане да бие.

— Не! — буйно каза Уил. — Не, не, не. Няма да бъда всички тези неща.

Очите ти ще виждат, ръцете ти ще докосват каквото поискаш, сърцето ти

ще продължи да бие.

— Но ако не стане така, Уил...

— Ако можех да се разкъсам на две, бих го направил... така че

половината от мен да остане тук, а другата — да тръгне след Теса...

— Половината от теб не би помогнала на никого — рече Джем. — На

никой друг не бих имал доверие да я върне; няма човек, който би дал

живота си, като мен, за да я спаси. Бих те помолил да тръгнеш на тази

мисия, дори ако не знаех за чувствата ти, но сега, когато съм сигурен, че я

обичаш, колкото и аз... Уил, имам ти доверие повече, отколкото на когото

и да било, и вярвам в теб повече от всеки друг. Wo men shi jie bai xiong di —

ние сме повече от братя, Уил. Тръгни на това пътуване и ще го направиш

не само заради себе си, а заради двама ни.

— Не мога да те оставя да посрещнеш смъртта сам — прошепна

приятелят му, ала знаеше, че е победен. Цялата му воля се бе изпарила.

Джем докосна парабатайската си руна през тънката материя на

нощната риза.

— Няма да бъда сам. Където и да се намираме, ние сме едно цяло.

Уил бавно стана. Не можеше да повярва, че ще стори това, което

възнамеряваше да направи, но беше ясно, че е така... толкова ясно,

колкото и сребърните зеници на Джем.

— Ако има живот след този — каза той, — нека те срещна в него,

Джеймс Карстерс.

— Ще има други животи. — Джем протегна длан и за миг те си

стиснаха ръце, както бяха сторили по време на ритуала за парабатай,

пресягайки се през двата огъня, за да сплетат пръсти. — Животът е

колело. Когато се издигаме или спускаме, го правим заедно.

Уил още по-здраво стисна ръката му.

— Добре тогава — отрони със свито гърло, — след като казваш, че ме

очаква друг живот, нека и двамата се молим да не забъркам и в него

такава ужасна каша като в този.

Джем се усмихна на Уил с онази усмивка, която винаги, дори и в най-

черните му дни, разсейваше грижите му.

— Мисля, че все още има надежда за теб, Уил Херондейл.

— Ще се опитам да науча как да имам надежда, без ти да си до мен, за

да ми помагаш.

— Теса — рече Джем. — Тя познава както отчаянието, така и

надеждата. Ще се научите един друг. Открий я, Уил, и й кажи, че винаги

съм я обичал. Нека моята благословия, такава, каквато е, бъде и с двама

ви. Погледите им се срещнаха и останаха така за миг. Уил не беше в

състояние да каже довиждане, или каквото и да било друго. Вместо това

стисна ръката на своя парабатай за последен път и като се обърна, излезе

от стаята.

Конете бяха в конюшнята зад Института, през деня — територия на

Сирил, където останалите рядко припарваха. Някогашен енорийски дом,

тя имаше неравен каменен под, който винаги бе педантично преметен.

Покрай стените имаше отделения за коне, макар че само две от тях бяха

заети: едното — от Балиос, а другото — от Ксантос, които в момента бяха

заспали, помахвайки лекичко с опашки, както правят конете по време на

сън.

В яслите им имаше прясно сено, съвършено излъскани сбруи бяха

окачени на стените и Уил реши, че ако се върне от мисията си жив,

непременно трябва да каже на Шарлот, че Сирил се справя отлично с

работата си.

Той събуди Балиос с тих шепот и го изведе от отделението му. Беше се