Принцеса с часовников механизъм

магия и може би в някоя стара книга със заклинания ще открия нещо,

което да му помогне.

— Бих го сметнал за огромна услуга — каза Уил.

Магнус съзерцаваше Джем. По лицето на магьосника, обикновено така

весело, язвително или равнодушно, сега беше изписана скръб, която

изненада ловеца на сенки.

— Нима тази отминала тъга не ме проряза чак до живеца с такава

лекота, защото бях излял душата си в безплодния пясък, обичайки оногова,

който е обречен да погине? — промълви той и Уил го погледна.

— Какво беше това?

— „Изповеди" на Августин Блажени — отвърна Магнус. — Попита ме

как, бидейки безсмъртен, съм преживял толкова много смърт. Не е кой

знае каква тайна. Просто посрещаш нетърпимото и го изтърпяваш. Това е

всичко. — Той се отдръпна от леглото. — Ще те оставя насаме с него за

малко, за да се сбогуваш, ако искаш. Ще ме откриеш в библиотеката.

Уил кимна, неспособен да каже каквото и да било, и Магнус, след като

си взе ръкавиците, излезе от стаята. Главата на младежа се въртеше.

Той отново погледна към приятеля си, който бе все така неподвижен в

леглото.

„Трябва да приема, че това е краят", помисли си и дори тази мисъл му

се стори куха и далечна. „Трябва да приема, че Джем никога вече няма да ме

погледне, никога няма да ми проговори. Посрещаш нетърпимото и го

изтърпяваш. Това е всичко.“

И все пак случващото се не му изглеждаше истинско, сякаш беше сън.

Надвеси се над неподвижното тяло на своя парабатай и леко докосна

бузата му. Тя беше студена.

— Atque in perpetuum, frater, ave atque vale — прошепна той и думите на

стихотворението никога не му се бяха стрували по-подходящи. „Здравей и

сбогом навеки, братко мой."

След това се изправи и понечи да се извърне от леглото. И в този миг

усети как нещо го стисна за китката. Сведе поглед надолу и видя, че

пръстите на Джем са се сключили около ръката му. Беше толкова

потресен, че не можеше да стори нищо друго, освен да се взира изумено в

него.

— Все още не съм мъртъв, Уил — меко каза приятелят му. Гласът му

беше тих, ала плътен — като метална жица. — Какво имаше предвид

Магнус, когато те попита дали знам, че си влюбен в Теса?

11

Боязън от нощта

Дори сега в душата ми да падне мрак,

съвършена светлина в нея ще изгрее пак;

към звездите твърде силна е моята любов,

атова не се боя от тъмнината тази нощ.

Сара Уилямс, „Старият астроном"

— Уил?

След мълчанието, проточило се толкова дълго и нарушавано

единствено от накъсаното дишане на Джем, Уил бе започнал да мисли, че

си е въобразил как най-добрият му приятел го беше повикал от сумрака.

Болното момче пусна китката му и той се отпусна в креслото до леглото

му. Сърцето му биеше лудешки — от облекчение, но и от вцепеняващ ужас.

Джем обърна глава към него, облегнат на възглавницата. Очите му

бяха тъмни, среброто им — погълнато от чернота. В продължение на един

миг двамата просто се взираха един в друг. Беше като затишието, преди да

се впуснеш в битка, каза си Уил, когато мислите се изпаряват и на тяхно

място се настанява неизбежността.

— Уил... — повтори Джем и се закашля. Когато свали ръка от устата си,

по пръстите му имаше кръв. — Аз... Да не съм сънувал?

Уил се изпъна в креслото. Въпросът на Джем беше прозвучал толкова

ясно, толкова уверено: „Какво имаше предвид Магнус, когато те попита

дали знам, че си влюбен в Теса?" Ала сякаш този прилив на сила го беше

напуснал и сега той звучеше замаяно и объркано.

Дали наистина беше чул думите на Магнус? И ако беше така,

възможно ли бе да ги сметне за сън, за халюцинация, родена от треската?

Тази мисъл изпълни Уил със смесица от облекчение и разочарование.

— Какво да си сънувал?

Джем сведе поглед към изцапаната си с кръв ръка и бавно я сви в

юмрук.

— Битката в двора. Смъртта на Джесамин. И те я отвлякоха, нали?

Теса?

— Да — прошепна приятелят му, а после повтори думите, които

Шарлот му бе казала по-рано. Те не бяха успели да му донесат облекчение,

но може би щяха да помогнат на болния. — Да, но не вярвам, че ще я

наранят. Не забравяй, че Мортмейн я иска невредима.

— Трябва да я намерим. Знаеш го, Уил. Трябва да... — Джем с усилие

седна в леглото и веднага се разкашля. Кръв опръска бялата завивка.

Приятелят му държа крехките му, разтърсвани от кашлицата рамене,

докато пристъпът отмине, а после взе една влажна кърпа от нощното

шкафче и се зае да избърше ръцете му. Когато посегна да изчисти и

лицето му, Джем внимателно взе кърпата и като го изгледа, заяви

сериозно: — Не съм дете, Уил.