Принцеса с часовников механизъм

Теса не беше съвсем сигурна дали Уил я бутна лекичко или пък тя се отдръпна, но така или иначе, Татяна се отмести мъничко и бъдещата булка за първи път можа да види лицето й. Тя беше слабичко, ъгловато момиче, което имаше жълтеникавочервената коса на Гидеон и зелените очи на Гейбриъл. Би била хубава, ако лицето й нямаше някак неодобрителен вид. Въпреки че беше обляна в сълзи и останала без дъх, у нея имаше нещо театрално, сякаш прекрасно си даваше сметка, че погледите на всички — и най-вече този на Уил — са приковани в нея.

— Огромно чудовище — изхлипа тя. — Изчадие... то... то издърпа скъпия Рупърт от каретата и го завлече нанякъде!

Уил я поотдръпна още мъничко от себе си.

— Какво искаш да кажеш, че го е завлякло нанякъде?

Татяна посочи с ръка.

— Н-натам — проплака тя. — Замъкна го в италианската градина. В началото Рупърт успя да се изплъзне от пастта му, но то го погна из пътеките и колкото и да пищях, не го п-пусна!

И тя отново избухна в сълзи.

— Пищяла си — повтори Уил. — Само това ли направи?

— Пищях много. — В гласа на Татяна прозвучаха засегнати нотки. Тя напълно се отдръпна от Уил и прикова зелените си очи в него. — Виждам, че си все така безчувствен, както винаги. — Погледът й се прехвърли върху останалите трима. — Господин Карстерс — поздрави го сдържано, сякаш бяха на градинско парти. Очите й се присвиха, когато се спряха на Сесили. — А вие...

— О, в името на Ангела! — Уил мина покрай нея.

Джем се усмихна на Теса и го последва.

— Вие не може да сте друга, освен сестрата на Уил — каза Татяна на Сесили, докато момчетата се отдалечаваха. На Теса тя подчертано не обръщаше внимание.

Сесили я зяпна, сякаш не вярваше на очите си.

— Да, аз съм сестра му, макар че не виждам какво значение има това. Теса, идваш ли?

— Да — отвърна Теса и се присъедини към нея.

Независимо какво мислеше Уил (пък и Джем), тя не можеше просто да си седи и да ги гледа как се хвърлят в лапите на опасността и да не иска да бъде до тях. Миг по-късно чу неохотните стъпки на Татяна зад себе си.

И ето че вече се отдалечаваха от къщата и вървяха към официалната градина, полускрита зад високия жив плет. В далечината, слънчевите лъчи се отразяваха от парник с купол на покрива. Беше хубав есенен ден — подухваше свеж ветрец, а във въздуха се носеше мирис на листа. Нещо изшумоля и Теса погледна към къщата зад тях. Бялата й фасада се издигаше нависоко, нарушавана единствено от сводовете на балконите.

— Уил — прошепна тя, когато той вдигна ръце и раздели сплетените й зад шията му ръце. Смъкна ръкавиците й и те, подобно на маската й и фуркетите, полетяха към каменния под. После свали маската си, хвърли я настрани и прокара ръце през влажната си черна коса, отмахвайки я от челото си. Долните ръбове на маската бяха оставили около скулите му белези като резки, но когато тя протегна ръце да ги докосне, той нежно взе ръцете и й ги върна обратно.

—Не

— каза той. — Нека първо аз да те докосна. Исках...

Пламнала, Теса се извърна от къщата и спомените, които тя събуждаше. Малката им групичка беше достигнала дупка в плета от дясната им страна, през която се виждаше нещо, което със сигурност беше италианската градина. В кръга от зеленина се издигаха статуи, изобразяващи различни класически герои и митологични фигури. Венера наливаше вода от една амфора във фонтана в средата, докато статуи на велики историци и управници — Цезар, Херодот, Тукидид — се гледаха с празни очи през пътечките, които тръгваха от центъра на кръга. Имаше също така поети и драматурзи. Докато бързаше напред, Теса мина покрай Аристотел, Овидий, Омир (около чиито очи имаше каменна маска, символизираща слепотата му), Вергилий и Софокъл. Внезапно въздухът беше раздран от пронизителен писък.

Теса се обърна рязко. На няколко крачки зад нея Татяна се беше заковала на място и очите й почти бяха изскочили от орбитите си. Теса се втурна към пищящата жена, следвана по петите от останалите. Достигна я първа и Татяна я сграбчи слепешката, забравила за миг коя е.

— Рупърт — простена Татяна, втренчила се сляпо напред.

Теса проследи погледа й и видя, че изпод един плет стърчи мъжки ботуш. За миг си помисли, че мъжът сигурно лежи в безсъзнание на земята и че остатъкът от тялото му е скрит от растителността, но когато се приведе напред, осъзна, че ботушът, както и парчето изгризана, окървавена плът, което стърчеше от него, са всичко, което има да се види.