Принцеса с часовников механизъм

С един последен свиреп поглед към върколака, Теса подаде ръжена на Магнус. След това отиде да си вземе ръкавиците, а Уил — палтото и наоколо настана бъркотия от движение и гласове. Теса чу как Улси се разсмя, но не му обърна почти никакво внимание — то цялото беше насочено към спътника й. По изражението му вече й беше станало ясно, че каквото и да си бяха казали двамата с магьосника насаме, то не беше решило проблема с наркотика на Джем. Уил имаше измъчен и мъничко страшен вид. От кръвта, опръскала високите му скули, синевата на очите изпъкваше още повече.

Магнус ги изпрати до входната врата, където хладният вятър блъсна Теса като вълна. Тя опъна ръкавиците си и кимна за довиждане на магьосника, който затвори вратата, оставяйки ги с Уил сами в нощта.

Темза проблясваше от другата страна отвъд дърветата, улицата и дигата, а газените фенери по моста „Батърсий” осветяваха водата — нощен пейзаж в синьо и златно. Сянката на каретата се виждаше под дърветата до портата. Над тях луната ту се появяваше, ту изчезваше между облаците, плаващи по небето.

Уил беше съвършено неподвижен.

— Теса...

Гласът му беше особен и някак задавен. Тя бързо се приближи до него и вдигна поглед към лицето му. Обикновено променливо като лунната светлина, сега то сякаш се беше вкаменило.

— Магнус каза ли, че ще помогне? — попита го шепнешком.

— Ще се опита, но... начинът, по който ме гледаше... беше му жал за мен, Тес. Това означава, че няма надежда, нали? Ако дори Магнус смята, че усилията ни са обречени, няма какво да направя, нали?

Теса сложи ръка върху неговата. Той не помръдна. Толкова бе странно да е така близо до него, да усеща познатото му присъствие, след като в продължение на месеци се бяха избягвали един друг и почти не бяха разговаряли. Той дори бе отказвал да срещне очите й. А ето че сега беше тук и миришеше на сапун и дъжд, на кръв и Уил...

— Вече направи толкова много — прошепна тя. — Магнус ще се опита да помогне, а ние ще продължим да търсим и може би все нещо ще изскочи. Не бива да губиш надежда.

— Знам. Знам го. И въпреки това сърцето ми е сковано от такъв ужас, сякаш е ударил последният ми час. И преди съм изпитвал отчаяние, Тес, но никога такъв страх. И все пак знаех... винаги съм знаел...

„Че Джем ще умре." Теса не го каза на глас и думите увиснаха неизречени между тях.

— Кой съм аз? — прошепна Уил. — В продължение на години се преструвах на нещо различно от това, което съм, а после се възрадвах, задето отново мога да се върна към истинското си „аз”, само за да открия, че такова всъщност няма. Бях обикновено дете, превърнах се в не особено добър мъж, ала вече не знам как да бъда нито едното, нито другото. Не знам какво съм и когато Джем си отиде, няма да има кой да ми го показва.

— Аз знам точно кой си. Ти си Уил Херондейл — бе всичко, което Теса каза. В следващия миг ръцете му я обгърнаха, а главата му се отпусна на рамото й.

В първия момент тя се вкамени от изненада, а после предпазливо отвърна на прегръдката му, държейки го в обятията си, докато той потръпваше. Това не беше плач, а нещо различно, някакъв пристъп, сякаш се давеше. Теса знаеше, че не би трябвало да го докосва, но не можеше да си представи, че Джем би искал от нея да отблъсне Уил в миг като този. Не, тя не можеше да заеме мястото на Джем в живота му, не можеше да бъде неговият компас, който неизменно сочи север, но поне можеше да направи товара, легнал върху плещите му, малко по-лек.

— Искаш ли тази направо ужасна кутия за енфие, която някой ми подари? Сребърна е, така че не мога да я докосна — каза Улси.

Магнус, който стоеше до еркерния прозорец, дръпнал пердето съвсем мъничко, колкото да вижда Уил и Теса, които се бяха вкопчили един в друг, сякаш животът им зависеше от това, изсумтя неясно в отговор.

Върколакът извъртя очи.

— Още ли са там?

— Да.

— Объркана работа е това романтичната любов — рече Улси. — Нашият начин е далеч по-добър. Единственото, което има значение, е физическото.

— Да. — Двойката млади влюбени най-сетне се бяха пуснали, макар че продължаваха да се държат за ръце. Теса като че ли увещаваше Уил да слезе по стъпалата. — Мислиш ли, че щеше да се ожениш, ако нямаше племенници, които да продължат семейното име?

— Предполагам, че щеше да ми се наложи. Да викнем Божието име за Англия, Хари, Сейнт Джордж и Претор Лупус!* — изсмя се Улси. Беше си налял чаша червено вино от гарафата върху бюфета и сега я въртеше небрежно, загледан в нейните непрестанно променящи се дълбини. — Дал си медальона на Камила на Уил — отбеляза той.

* Перифразиран цитат от шекспировата пиеса „Хенри V”. — Бел. прев.

— Откъде знаеш? — Магнус участваше в разговора само с половината от ума си, другата половина следеше как младежите отиват към каретата. Въпреки разликата в ръста и фигурите им, изглеждаше така, сякаш момичето крепеше ловеца на сенки.