Принцеса с часовников механизъм

Джем вдигна очи, но преди да успее да каже каквото и да било, из целия Институт отекна силен кънтеж. Теса вече познаваше лондонския си дом достатъчно добре, за да знае, че това е входният звънец. Едновременно, сякаш главите им бяха закачени на пружини, всички погледнаха към Шарлот.

Придобила изведнъж леко стреснат вид, Шарлот остави вилицата си.

— О, боже. Канех се да ви кажа нещо, но...

— Госпожо? — Беше Софи, влязла в стаята с поднос в едната ръка. Теса не можеше да не забележи, че макар Гидеон да не откъсваше очи от нея, тя избягваше да срещне погледа му, а бузите й порозовяха лекичко. — Консул Уейланд е на долния етаж и иска да говори с вас.

Шарлот взе сгънатото листче от подноса, погледна го, въздъхна и каза:

— Много добре. Покани го да се качи горе.

Софи изчезна сред вихрушка от поли.

— Шарлот? — Хенри звучеше озадачен. — Какво става?

— Да, и аз питам. — Приборите на Уил издрънчаха върху чинията му. — Консулът? Да прекъсва закуската ни? Какво може да очакваме занапред? Посещение за чаша чай от инквизитора? Пикници с Мълчаливите братя?

— Пай с патешко месо в парка — промърмори Джем под носа си и двамата с Уил си размениха мимолетни усмивки, преди вратата да се отвори и консулът да нахлуе вътре.

Консул Уейланд беше едър широкоплещест мъж с яки ръце и одеждите му винаги падаха някак странно от раменете му. Русата брада му придаваше вид на викинг и точно в този миг лицето му имаше буреносно изражение.

— Шарлот — започна той направо, — тук съм, за да говорим за Бенедикт Лайтууд.

Разнесе се леко шумолене — пръстите на Гейбриъл бяха стиснали покривката на масата. Гидеон леко сложи ръка върху китката му, за да го успокои, но консулът вече се беше обърнал към тях.

— Гейбриъл — заяви той. — Мислех, че ще отидеш у семейство Блекторн заедно със сестра си.

Младежът стисна дръжката на чашата си.

— Те са твърде покрусени от загубата на Рупърт — отвърна. — Не мислех, че точно сега е най-подходящият момент да им се натрапвам.

— Е, ти пък оплакваш загубата на баща си, не е ли така? — каза консулът. — Споделената скръб е половин скръб.

— Консул Уейланд... — започна Гидеон, хвърляйки разтревожен поглед към брат си.

— Макар че навярно би било малко неловко да живееш заедно със сестра си, когато тя те е обвинила в убийство.

Гейбриъл издаде звук, сякаш някой го беше залял с вряла вода. Гидеон хвърли салфетката и се изправи.

— Татяна е направила какво?

— Чу ме — отвърна консулът.

— Не беше убийство — обади се Джем.

— Така твърдите вие — рече консулът. — На мен ми беше доложено, че е било.

— Беше ли ви доложено също така, че Бенедикт се беше превърнал в гигантски червей? — поиска да узнае Уил и Гейбриъл го погледна учудено, сякаш изобщо не беше очаквал именно той да му се притече на помощ.

— Уил, моля те — намеси се Шарлот. — Консул Уейланд, вчера ви уведомих, че Бенедикт Лайтууд беше открит в последния стадий на астриола...

— Каза ми, че е имало битка, в която той е бил убит — отвърна мъжът.

— Ала на мен ми беше съобщено, че е бил болен от шарка, в резултат на което е бил преследван и убит, въпреки че не е оказал никаква съпротива.

Уил, чиито очи подозрително блестяха, понечи да проговори отново, ала Джем се пресегна и затисна устата му с ръка.

— Не разбирам — каза той, заглушавайки сподавените протести на Уил, — как е възможно да знаете, че Бенедикт Лайтууд е мъртъв, но не и как е умрял. Няма тяло, защото той беше повече демон, отколкото човек, и когато бе убит, се изпари, както става с демоните. Ала изчезналите слуги... смъртта на съпруга на Татяна...

Консулът изглеждаше уморен.

— Татяна Блекторн казва, че група ловци на сенки от Института са убили баща й и че Рупърт загинал в схватката.

— А спомена ли, че баща й изяде съпруга й? — попита Хенри, вдигайки най-сетне поглед от вестника си. — О, да. Изяде го. Оставяйки кървавия му ботуш в градината, където го намерихме. По него имаше следи от зъби. Интересно ми е да узная как нещо такова би могло да е злополука.

— И това ако не е оказване на съпротива... — додаде Уил. — Да изядеш собствения си зет, имам предвид. Макар че, разбира се, във всички семейства има пререкания.

— Не смяташ сериозно — вметна Шарлот, — че червеят... че Бенедикт би могъл да бъде надвит и взет в плен, нали, Джосая? Та той беше в последния стадий на шарката! Беше полудял и се беше превърнал в червей!

— Възможно е първо да се е превърнал в червей и после да е полудял

— изтъкна Уил дипломатично. — Не можем да сме напълно сигурно.

— Татяна е изключително разстроена — каза консулът. — Обмисля дали да не поиска обезщетение...

— Тогава ще го платя. — Гейбриъл оттласна стола си назад и се изправи. — До края на живота си ще давам заплатата си на глупавата ми сестра, ако това иска, но няма да призная, че съм извършил нещо грешно... нито аз, нито някой от нас. Да, стрелата ми се заби в окото му. Окото на червея. И бих го направил отново. Каквото и да бе онова нещо, то вече не беше баща ми.